Утринта е прохладна и свежа. Срещам мъж и жена. Може би съпрузи. А може и да не са. Ама утрото е толкова хубаво, толкова обещаващо. И ги поздравявам:
 - Добро утро, мили хора!
Те се спират. Поглеждат ме така, сякаш съм ги напсувал.
 - Що ни се подиграваш, бе? – казва жената.
 - Какъв ти е проблемът, бе? – пита мъжът.
Явно този израз го е взел от филмите.
 - Не ви се подигравам – казвам. – Нямам проблеми. Просто утрото е прекрасно и искам всички хора да бъдат щастливи.
 - Ти да не си Смирненски, бе? Или Вапцаров? Какви са тия глупости за хората и за щастието? – пита ме мъжът.
 - О, не – успокоявам го. – Не съм нито Този, нито Онзи. Доколкото знам, и двамата поети са вече мъртви. Не за тази поезия става дума, а за поезията на житейската проза!
 Жената поглежда мъжа. Той отвръща на погледа й.
 - Да го ударя ли? – пита я.
 - Остави го – консултира го тя. – Не виждаш ли, че е вече ударен.
 - Имаш късмет – обръща се към мен мъжът. – Трябва да благодариш на тази жена. На моята жена. Защото тя е истински човек. Иначе досега…
 - Благодаря ви, госпожо, за вашето великодушно снизхождение. Вие сте човек с главно „Ч“. Нали си спомняте Онова стихотворение, дето престъпникът попаднал в затвора на хора и станал…Човек!?
 Сега мъжът ме цапардоса.
 Когато дойдох в съзнание, беше вече обяд. Свежото утро бе станало спомен.





.