Двете жени пиеха обичайното си сутрешно кафе в любимото си  заведение „Пиеш едно, плащаш две“.
- Казвам ти, това беше истински кошмар! – каза едната.
-Разкажи го, де! – помоли приятелката й.
-Сънувах, че съм закъсняла за часа си…

-Ох, и аз съм сънувала това!
-Чакай, чакай!.. .Тичам аз по коридора, но съм забравила в коя класна стая трябва да вляза. А времето тече, звънецът вече е избил… Знам, че някъде учениците ще ме почакат пет-шест минути и после ще хукнат навън, ще говорят, ще викат, ще ги чуе директорът…
-Гадно е!
-Кошмарно е! И ето го и директора! Извика ме с пръст, и просъска:
„Госпожо Иванова, знаете ли къде се намирате? Това е училище! Къде са учениците ви? Какво правите в коридора сама по време на час? Знаете ли, че…“. Прииска ми се да отида до тоалетната, но онзи продължава: „Освен това не сте нанесли отсъствията на учениците си в дневника, а трябва да ги сборувате за месеца в графите „извинени“ и „неизвинени“! Не сте записали последната си тема! Не сте попълнили графика за тестовете и класната работа! Не сте проверили тетрадките на учениците си! Вчера не ви видях да дежурите в коридора на първия етаж! Не сте изпитвали редовно учениците си всеки месец! Не сте провели нито един разговор с родителите! В тематичния план за часа на класа липсва темата за  дрогата и различните форми на насилие! Не сте провели инструктаж по безопасност на условията на труд със съответните подписи на инструктираните ученици...“
-Ей, наистина е кошмарно.
-Всеки момент щях да се разплача, но си казвах: „О, това е сън, това е сън, искам да се събудя…“
-И после?
-После се събудих.
-Е, и?
-Е, ами видях на нощното шкафче  ченето си и рецептурната си книжка и изведнъж осъзнах, че от пет години съм пенсионерка! И така се зарадвах!
-Ха! – засмя се дружката й. – Хайде по този повод да си поръчаме по едно малко ромче!
-Бива. Да си поръчаме!

Георги К.Спасов