И дойдоха тези първи пролетни дни, в които обичам да се шляя безцелно и да се чувствам едновременно дете и глупак. Дете, защото всичко ми се струва прекрасно и красиво, защото виждам усмивките на хората, добротата в очите им, съпричастието им към бедните и ощетените от съдбата, желанието им да има за всекиго парченце щастие…И глупак, защото вярвам на това.

    И в един такъв ден срещнах набора си Дичев.
- Какъв ден, а! – споделих възторга си с него. – Слънце, човешка глъч, детски смях…
- Няма по-вредни дни от тези – охлади ентусиазма ми Дичев. – Сега слънчевите лъчи са най-опасни за кожата. Водят до ракови образувания.
- Е, все пак се излагаме на слънцето с мярка, нали?
- Това не спасява. По-добре си стой вкъщи!
- Ама виж какво става наоколо – хората са сякаш други, радостно възбудени, щастливи…
- Глупости! Точно сега е времето на големите депресии. Не ги гледай, че се усмихват. Повечето от тях си имат проблеми. Чувстват се неподготвени, а и непотребни за пролетта.
- А аз мислех…
- Лъжеш се! И още нещо: тия, дето ги виждаш, ще хукнат по селата си – защото повечето от тях са селяни! – за да копаят, за да садят, за да поливат…Да не мислиш, че им е лесно?
- А аз мислех…
И той продължи да ми обяснява колко съм се заблуждавал.
И когато се разделихме, не бях вече нито дете, нито глупак.

Георги К.Спасов