ЖЕНАТА ЛИ?
  

                

-    Цялата си младост посветих на нея, нервите си, способностите си!
Колко нощи сме били сам сами на открито и сме посрещали утрото! Как се надявахме да изживеем заедно дълги и щастливи години!
-    Жената ли?
-    Обичах я с цялото си сърце и душа. Отдадох й най-доброто, което притежавам: сили и въображение, търпение и надежди, воля и вяра…
-    Жената ли?
-    А как само ми говореше: нежно, приспивно, понякога малко гърлено, друг път с по-висок регистър, но винаги всеотдайно и предано…
-    Жената ли?
-    Обгръщах я с такава постоянна нежност, че всички, които ни срещаха, казваха: „Блазе й!“
-    Жената ли?
-    Грижите ми за нея бяха фанатични. От каквото имаше нужда – получаваше го от раз. А и аз съм си такъв – привържа ли се към нещо, ставам му роб.
-    Жената ли?
-    И изведнъж…Такъв развой, такъв крах! Как ще го преживея, ще мога ли да се вдигна пак на крака, да погледна отново приятели и познати в очите и да им се усмихвам! Ооо, каква мъка, какво страдание! Никога повече няма да се видим, никога повече няма да чуя прекрасния й глас и да видя елегантната й осанка, изящната й, малко позакръглена, но толкова топла и уютна форма…
-    Жената ли?
-    Колата бе! Стига с тая жена! Не знаеш ли, че катастрофирах и колата ми – моята кола! – е вече купчина ламарина! Как ще я карам нататък, а? Ще мога ли да си купя нова, а? И ще бъде ли тя толкова сигурна и икономична като предишната, а? Ееех, мъка, мъка!

Георги К.Спасов