Няма съмнение, че Мишо Мишев е добър човек. Помага на всекиго, който има нужда. Не с пари, то с пари е лесно, а със съчувствие. Има си ефикасен начин за това – като влиза в положението му.
  Ето, среща познат, болен от диабет. Онзи му се оплаква.
- Не се тревожи – успокоява го Мишо Мишев, - ще оздравееш. Та нали
и аз съм болен от същото.
- Така ли – учудва се познатият. – Колко ти е захарта?
- Абе висока е. Няма значение. Важното е да сме оптимисти. Нали
така?
- Така е. Но е трудно. Зрението ми става мъгляво, лесно се уморявам…
- О, ами и за съм така. Даже преди малко едва те познах. Ще ослепея
накрая.
- Стига де! Нали трябва да сме оптимисти.
Разделят се, взаимно успокоени, с ведър поглед към утрешния ден.
Състрадава и на съвсем непознати. Те най се трогват и се чудят как
да му благодарят. Веднъж, както си вървеше по тротоара, видя отсреща човечец някакъв, доста възрастен, тътри краката си, навел глава и пъшка изтормозено. Мишо Мишев тутакси намали бързата си походка, поприведе се, почна да влачи нозете си, даже и да накуцва. Когато се срещнаха с непознатия, онзи го погледна, после сведе поглед към краката му и глухо попита:
- И ти ли?
- И аз – каза му Мишо Мишев.
- И откога?
- От юношеска възраст. Къпах се в Марица и изстинах. Оттогава краката не ме държат.
- Нещо такова се е случило и с Пенчо Славейков.
- Кой?
- Няма значение. Е, хубав ден!
- Благодаря. И на теб.
Когато непознатият сви зад ъгъла, Мишо Мишев бързо се изправи и възобнови бодрата си крачка. Абе добър човек е, не ще и дума.
Но ето какво му се случи наскоро. Спря го на улицата – малко нахално наистина – мъж на неговата възраст и го попита:
- Къ-къ-къде си тръ-тръ-тръ-тръгнал?
А, пелтек значи. Мишо Мишев веднага влезе в положението му:
- Към ап-ап-ап-теката.
Човекът го изгледа особено и след това попита:
- Бо-бо-бо-болен ли си?
- На-на-на-сти-сти-сти-нал съм.
Пелтекът отново го изгледа – от главата до петите – и рече:
-  Аб-аб-аб-абе, ти от-от-от кога зззза-еккк-ваш?
- От-от-от-както се по-по-мня.
- По-по-ди-ди-граваш ли ми се, Ми-ми-шо! Нна-ли ббяхме ссъ-уч-уч-еници в нна-ччал-ното?!
Чак сега Мишо Мишев се вгледа в човека и го позна. Това беше Денчо Гугутката, с когото заедно учиха от първи до четвърти клас.

Побърза да отмине.
Нна-ли ссе уббе-ддих-те, чче е до-до-бър чо-чо-век!

Георги К.Спасов