Но годината, всъщност, започна с Голямото говорене.Постоянно, неразумно, безотговорно, с повод и без повод, ядосано, равнодушно, насмешливо, гневно, безмислено. Говореха всички - един през друг, един на друг, на някой в светлото, на някой в тъмното, на себе си, на приятелите, на враговете, на Кризата, на Инфлацията, на Корупцията, на Престъпността (волна и организирана) - кой, когато и за каквото се сетеше. И не че явлението бе чак толкова необичайно, защото как иначе медиите ще разберат какво мислят политиците, какво не мислят и дали изобщо мислят! И как после ще го предадат по-нататък! А те, хората, нали затова живеят - да се приберат вечер премръзнали, уморени и отчаяни,
да пуснат телевизора и да чуят
какво са казали днес важните хора-
бензинът ли ще се увеличава, хлябът ли, топлото ли, инфлацията ли ще скача, кризата накъде върви - нагоре или нагоре, кой кого е оплюл и обвинил в световна конспирация и кой най-много мисли за народа.
А през тази зима ролите ужасно се объркаха - премиерът говореше като министър на вътрешните работи, министърът на финансите като президент на Световната банка, президентът Първанов като премиер, а министърът на културата като случайно попаднал в това министерство. И макар че при подобна ситуация
обикновено става весело, този път не стана!
Но не стана и много тъжно!
Защото „шегичките” с калориферите на археолозите, забогатяването на българите, медала на вицепрезидента и снежинките, които така и не можаха да паднат на магистралите, защото ги ловяха, покрай недоумението, което пораждаха у едни, пък забавляваха други. Макар че говоренето, свързано с едно убийство и погубен млад живот, премина границите не само на добрия тон, но и на лошия.
Не послушаха папата и една дузина висши духовници, които, осъмвайки с „новината”, че са били „съпричастни” към Държавна сигурност, вместо да се скатаят, покаят и дружно подадат оставки, тоже започнаха безспир да говорят. А накрая се оказа, че не те, а Светият Дух бил виновен за всичко! Той им диктувал накъде да вървят, той озарявал мислите и делата им, той ги напътствал! И докато говореха въпросните (бивши) сътрудници на ДС, спокойно се качваха на едни страхотни возила - мерцедеси, аудита, БМВ-та - все богоугодни марки ...
Бедни, бедни Матей Преображенски (Миткалото),
прекосил надлъж и нашир страдалната българска земя,
разнесъл духа на Българското възраждане, разбудил българското самосъзнание, пренасял тайна поща и оръжие за националната революция, придружавал Левски по пътищата на поробена България. Проповедник до бореца! Монах до светеца! Българин до българина! Но ... млъкни сърце!
Естествено, не останахме по-назад и ние в родния Пазарджик!
Тук открай време много се говори. Е, може да е малко по-провинциално, по-безотговорно и по-на майтап от националното говорене, но в общи линии си е същото. Новият стар кмет започна мандата си с една положителна (и почти приятна) промяна в поведението, излъчването и говоренето - по-премислено, по-балансирано, по-спокойно, та и чак по-скромно! Но ... всяко чудо за три дни! Скоро той заряза тази несвойствена роля, скочи в звездолета и размаха джедайския меч. И макар че много негови бивши, горещо подкрепящи го, съратници изчезнаха от политическия хоризонт, защото така и не проумяха няколко важни, но простички „джедайски” правила, веднага се появиха други, също така верни и готови на подвизи -

 за тъмната и за светлата страна, за горната и за долната земя,
и за всичко, за което ги призоваха!
И тъй като пребиваващите в политиката много обичат да говорят иносказателно (та да ги цитират медиите), започна и при нас да се говори ма-а-а-а-а-алко по-така! А кой какво вкара в говоренето си, произтече, естествено, от неговата култура, манталитет, образование, вкус, та и чувство за мярка. Дали ще цитираш Конфуций, Рейгън, Мао Дзедун или Рачко Пръдлето, на кого можеш да се оприличиш и на кого - не, с кого можеш да си направиш майтап и с кого изобщо не можеш - изборът си е твой! Защото, когато тези дни един висш функционер от социалистическата партия нарече канцлера на Федерална република Германия „леля Меркел”, за пръв, и сигурно за последен, път си дадох сметка защо българите сме на тоя хал. Ами, затова!

Що се отнася до режисьорите, така ведро цитирани
от нашия забележителен кмет!
Репликата, че ако ще го набеждават за режисьор на спектаклите в Общинския съвет, да го наричат Спилбърг или Лукас (според него, най-добрите в бранша), предизвика леко развеселяване сред основния актьорски състав. Макар че, за съжаление, така и не разбрахме коя от прочутите им продукции трябва да ни послужи за пример - „Челюсти”, „Джурасик парк”, „Индиана Джунс и храмът на обречените” или „Междузвездни войни”. Вероятно съвсем неволно, градоначалникът пропусна още един голям режисьор -

Питър Джаксън и суперпродукцията му
„Властелинът на пръстените” -
омагьосващата приказка за пръстена на могъществото, който покварявал околните с желанието им да го притежават и с властта, която носел. Малките хора (хобитите), кротки и незлобиви, спокойно си живели в средната земя, докато не били изправени пред истинско изпитание. Никой не знае каква сила дреме във всеки от нас, докато не се изправим пред бездната. Но ... това е само приказка. В нея лошите са ясни, а добрите побеждават. За разлика от реалния живот, в който подобна конфигурация, ако не е невъзможна, е изключение.
Един интересен епизод от американската история разказва как през 1885 г. президентът Франклин Пиърс предложил на племето Дуамиш белите да купят земята им, а те да се преселят в резерват. Вождът им Сиатъл отговорил с прочутото си писмо, в което, между другото, казвал: „Големият вожд във Вашингтон може да вярва на думите на вожда Сиатъл - те са така сигурни, както кръговрата на годишните времена.
Моите думи са като звездите. Те не падат.”
Посланието на папата обиколи света и предизвика хиляди коментари. Но не и у нас. Ние много не обичаме да размишляваме. Или го правим, едва след като сме говорили. Затова не би било зле, ако големите (та и по-малки) вождове се вслушат в думите му и започнат повечко да се замислят - не само над това, което са чули, но и най-вече над това, което ще кажат. Защото думите са като вятъра. Веднъж изказани, не можеш ги спреш. Поемат пътя си и заживяват свой живот.
А и знае ли човек дали точно с тях няма да остане в историята.
За гордост ... или за срам.


                                                                        Мариана Бойрикова