При първото ми посещения в Западна Германия (преди много години), малко преди да дойдат гостите на партито в моя чест (не че ми се е случвало често), германските ми приятели ме предупредиха да не говоря по три теми: политика, религия и пари. Така било прието там. Да няма изненади! То, не че и аз толкова припирах да говоря точно по тези теми, защото немският ми е слабичък, за да се впускам в дълбокомислени трактати, но много ми се щеше да попитам: Ами за какво ще си говорим тогава?! И добре, че не попитах. Говорихме си за какво ли не: за последната постановка на операта в Дюселдорф, за балетния спектакъл на Пина Бауш във Вупертал, за предстоящата изложба на Каспар Давид Фридрих в Museum Folkwang, за някаква книга на германски писател, за когото не бях чувала, после за начина на приготвяне на украинската супа „солянка” (?), за манията на съседката Frau Kessler да чисти, която побърквала останалите, включително скромния й съпруг, за особеностите на едно цвете, което растеше в градината на моите приятели и още, и още.
 
И, разбира се, прибирайки се в БГ, реших да приложа германския опит
към нашенските партита, забави, запивки и празнувания по всякакъв повод. Е, не ми се получи. Изобщо! Предполагам, разбирате защо германците са си избрали толкова простичко правило за комуникацията с приятели. Точно тези три теми (както и проявленията им) най-много разделят хората. И макар че съм се опитвала да спазвам това правило, не винаги съм успявала. Но в едно се убедих. Ако искаш да запазиш приятелите си: 1.Не си мери богатството (бедността) с тях; 2.Не ги агитирай да гласуват за твоя човек! Ти би ли гласувал за техния!? 3.Може да изповядате една религия, може и не. Може да сте силно религиозни, може и да не вярвате. Но не вкарвайте хората, които наричате свои приятели, в съвършенството (и превъзходството) на собствената си ценностна система. Ще ви хареса ли обратното?!

И така бавно и полекичка си дойдохме на думата, драги търпеливи читатели: Изборите.
Без да пренебрегвам вече споменатото по-горе правило, много деликатно (?) ще се опитам да кажа 2-3 неща за наскоро приключилата изборна епопея (с изненадващи резултати), които са на ръба между комичното и трагичното, пък вие ще си изберете дали да се смеете, или да се ядосвате.
Първо, да се призная, че гласувах. Пак! И пак загубих. Не че за мен това е изненада. Почти винаги съм на страната на победените. Тук вече наистина мога да напиша трактат, ама … какво като го напиша. Най-много да загубя половината си приятели, да ме ступат някоя вечер в тъмното или да ме изкарат във форумите … нали се сещате каква! Политическите ми предпочитания са ясни и аз никога не съм ги крила, но нито веднъж не съм ги споделяла натрапчиво във Фейсбук. Защо ли?! Имам около 300 приятели (стигат ми), които са от целия спектър на политическия ни живот. И аз уважавам техния избор! Мислите ли, че бих могла да ги убедя с лозунги, картинки и видеа да приемат моите идеи, ценности и политически пристрастия?! Не. Нито пък те моите. Но в тази (а и в други) кампании някои хора се държаха като ухапани от щръклица.

Хем агитираха, хем се оплакваха, че им било писнало от такива (като тях),
които не спрели с агитацията. За онези, които имат полза от тази работа, разбирам - във властта са, бранят политически ползи и позиции, изпълняват партийни поръчения. Но ти, байчо, какво ще спечелиш - от тотото ли ще ти дойде някой милион, животът ти ли ще стане по-добър, децата си ли ще пратиш да учат в Лондон, заплатата ли ще ти повишат?! Най-много да се скараш с някой, който доскоро ти е бил близък, защото не сте се разбрали за това кой е по-по-най: Цецка или Авиаторът!  Ама … какво да се прави. Живот! То ние, ако много мислехме, щяхме да се усетим как

нарочно ни тикат към това разделение и противопоставяне.
Нищо че ТАМ пише „Съединението прави силата”! По-важното е, че разединението ни я отнема … силата.
Разбирам, че така опростявам нещата - тук можем да си говорим също така за идеи, идеали, мисии и каузи. Но само ще си говорим. Защото … мислех да го премълча, ама не мога. Да се изправиш пред камерата и пред милионите, които те гледат, да пророниш сълза (всъщност, видяхме само кърпичката) за своя дядо, баща, чичо или вуйчо, който бил бит, пребит или убит от комунистите, след като ти самата си била член на тази партия … Признавам, че преживях потрес. Има мигове, думи, сълзи, заклинания, заръки и благословии, които са съкровени.

Можеш да ги споделиш, но не можеш да ги използваш!
Затова се  получават и такива „изненади”.
Накрая ми се ще да завърша с една по-веселка история, уважаеми читатели. За един от злощастните ми опити да приложа немската (по-горе) стратегия за разговорите по време на БГ сбирки. И макар че тя може да изглежда по-скоро забавна, поне мен здраво ме изненада и разтърси. Мисля, напълно заслужено.
Току що бях прочела чудесна книга за живота на няколко интересни мъже, между които Зигмунд Фройд и Фридрих Ницше. Ще кажете: Мале, мале, пак се правиш на интересна! Не, изобщо не - просто ми е нужна прелюдия към това, което следва. Скоро след това, в разгара на едно приятелско парти, чух един от гостите (слабо познат) да си татаника кръшна мелодийка и в такт да се чупи в кръста като разглобен. На въпроса ми какво си тананика (най-учтиво започнах разговор за музика), той пое дълбоко въздух и с гръмовен глас запя:

”я, елате, пиленца, при батко, да ми пеете сладко, сладко …?!”
Тъй като се втрещих, той реши да ме осветли за този световен „хит” и изпълнителя му . Но вместо да си замълча, аз с присъщата си „деликатност” казах 2-3 думи … Нещо като: Как може! Ужас! Нима слушаш такава музика?! Той естествено се ядоса и отвърна, че въпросният „голям артист и певец” бил много харесван и (най-важното) 100 пъти по-богат от мен. Ако искал (Милко), можел да ме купи, барабар с всичките ми партакеши, книги и претенции! Тогава вече и аз се ядосах и, ни в клин, ни в ръкав, изтърсих: „А ти чувал ли си за Фридрих Ницше?!” Името предизвика известен размисъл у почитателя на „пиленцата”, но той бързо се окопити и отвърна на удара: „И кои са по-известните му хитове?!”
Сами разбирате, скъпи приятели, че тук приключих „културния” спор. Човекът бе добре образован, със също така добри работа и заплащане.

Защо пък моят Ницше да беше по-голям от неговия Милко?!
А и в интерес на истината Ницше няма никакви хитове - ни-как-ви, нито един!
Признавам, че като ми попремина, потърсих в интернет песничката за пиленцата и търпеливо я изслушах. Много се надявам и той да е прочел някой от трудовете на Ницше! Нали в спора се ражда истината?! После тържествено си обещах следващия път много да внимавам с темите. Например, може да си говорим за съседите (задължително), летните ремонти, домашното консервиране, глобалното затопляне, американските избори,  Пейката, Флийнстоун, тигърчетата … И за кмета, разбира се! Накъде без него?!  Но за другото трябва много да внимаваме!
И както обещах преди време, за тези, които няма да прочетат текста докрая, всичко, казано дотук - в три изречения.
„Не върви пред мен - мога да не успея да те догоня. Не върви след мен - мога да кривна не накъдето трябва. Просто върви до мен и ми бъди приятел.”, Албер Камю

Мариана Бойрикова