29.02 – 06.03.2016

 „Когато аз неволно сравнявам живота на един обикновен западен гражданин с живота на един обикновен българин, струва ми се, че разликата е толкова голяма, че животът на първия може да се представи с проста детска рисунка, докато животът на българина днес е главозамайваща плетеница от символи, абстракции и натура”
 „Задочни репортажи”, 1975 – 1978 г., Георги Марков

    В известен смисъл този откъс от Репортажите на Георги Марков би трябвало да ни вдъхне някакво чувство на гордост от особената ни структура, от своеобразната ни уникалност. Та ако западнякът е „детска рисунка”, значи нещо елементарно и лесно обяснимо, то българинът е сложен, неразгадаем, енигматичен, като творба на Салвадор Дали. Разбира се, писателят има предвид онова време, наричано от историците ни „тоталитаризъм”, през което двойствеността е присъща на всеки социалистически гражданин. В днешно време, когато вече не сме длъжни да се преструваме и да изглеждаме многоизмерни, имаме свободата да говорим каквото си искаме за когото си искаме.  Своите „Задочни репортажи” Георги Марков пише в Англия. Излъчвани по радио „Свободна Европа”, те са слушани от много българи, коментирани са в тесен кръг, и във всички случаи са най-внимателно следени и анализирани от Държавна сигурност – за да се стигне до фамозното отравяне на писателя с чадър в следобеда на 7 септември 1978 г., рождения ден на един от неговите герои Тодор Живков. Умира три дни по-късно, на 11 септември. Въпреки предположенията, че убийството му е извършено от ДС с помощта на КГБ, все още конкретните убийци на писателя не са открити – нищо ново под небето на българското правораздаване.   
    На 29 февруари, понеделник, една наша телевизия предаде концерта на популярен ТВ водещ – многохилядните му почитатели стоически издържаха на дъжда и френетически подкрепяха изпълнителите. Истински съм изумен от това „събитие”, изумен съм от певческата немощ на този самовлюбен шоумен, чиито крясъци са жалки имитации на стойностни изпълнения. И понеже сам го знае, прави нещо, което замита некадърността му в микс от красиви народни хора и песни, изпълнения от качествени певци, атрактивна хореография; казано простичко, към КОПЧЕТО, което той представлява, се зашива БАЛТОН от многообразни изпълнители и изпълнения, чиято цел е да привлекат повече публика. Още преди много години споделих, че този човек е един от главните виновници за създаването на българската чалга и на нейната публика. Макар вече да е поцивилизовал предаването си, няма как да заличи стотиците други шоута, в които подлагаше на вулгарно иронизиране всеки един по-известен българин, когато „високото” ставаше „ниско”, а „ниското” се легитимираше като нормално. Прилича ми на палячовски двойник на Мусолини – оцъклените му очи, инсценирането на „жестоко-суров” израз, прозирните паузи и още по-недвусмисленото „хвърляне на белтъци” към екипа и онези реплики и контрареплики към един от музикантите – неговата своеобразна боксова круша...и всичко това, за да се прикрие една жлъчна, болна, пошла сатира.
    През Седмицата беше и нашият национален празник – 3 март. Историческо събитие, положило на политическата карта на света още една държава. И това е фактът, недосегаем от каквито и да са коментари, от когото и да са. Най-добре е да ги оставим на историците, а още по-добре – да се доверим на духовните ни водачи, съвременници на онова време, какъвто е Иван Вазов. Неговата ода „Опълченците на Шипка, 11 август 1877” може адекватно да се включи в днешната разноречива полемика за нашето освобождение – с дължимото преклонение, възхищение и признателност към освободителите, и болезнената защита на националното ни достойнство. „Нека таз свобода да ни бъде дар...Нека!” И ето го онова „но”, след което започва ескалацията не само на чувствата, но и на възторжените патриотически възгласи, на картините на епически противоборства и на онзи страшен, екзалтиран вик: „Грабайте телата!”...Спомням си нещо любопитно от преподавателската ми практика. Когато изучавахме с учениците тази велика Вазова творба, винаги им задавах един и същ въпрос и винаги получавах един и същ отговор. /Знаете, разказът за сражението на връх Шипка завършва с онзи финален стих, поставящ край на изтощителните емоции и вече почти неизбежния крах на защитниците: „ И тогава Радецки пристигна със гръм!”./ Питах ги: „Кой е този Радецки?”. И получавах светкавичен отговор: „Ами корабът „Радецки”. Пауза. Пооглеждах ги/ама се стараех да не изглежда подигравателно/ и пак ги питах: „Е, добре, само ми обяснете как този кораб е пресякъл цяла Северна България и най-вече как се е изкачил на върха?” Кратка пауза и бурен смях. След което обяснявах, че Радецки е руски генерал. /Междувпрочем много моменти от творчеството на Вазов трябва да се обясняват на учениците и това не е непременно причина да се дискутира необходимостта от включването му в учебните програми – просто защото тези обяснения припомнят спецификата на времето, имат и информативно-познавателна, и образователна, и словообогатяваща функция/.
    Та имаше тържества – навсякъде и всякакви: площадни речи и духова музика, официални концерти в още по-официални зали, традиционно честване на връх Шипка, „атакуван”...не, не от турски орди, а от близо 100 000 българи, дошли с автомобили, мотоциклети, велосипеди и измежду тях, представете си, еди коя си държавническа особа ИЗКАЧИЛА САМА 894-те стъпала до паметника, вместо да се тропне до него със служебния си автомобил /ето, това се казва да си сред народа, да си с народа, да си присвоиш за кратко време пред тази многобройна публика ролята на обикновен, на наш човек/; младоженци, облечени в народни носии, сключиха символичен брак в подножието на върха; полски депутати рецитираха „Хаджи Димитър”; в Европарламента 200 българи отбелязаха националния празник... И сред многообразието от чествания, повтарящи се всяка година на тази дата, ето и едно, различно, смело, „дръзновено”. Онзи млад човек, Кристиан Ваклинов, който превърна в своя кауза спасяването на ЕДИНСТВЕНАТА ТЕСНОЛИНЕЙКА в България /Септември-Добринище/, която лобистите на автомобилния превоз искаха да закрият, организира едно наистина уникално събитие: той покани всички желаещи да празнуват Националния празник във влакчето, докато то се промъква през прекрасното Чепинско дефиле. Бяха необходими цели осем вагона, за да се поберат пътниците, които изживяха истински този ден. Както Щастливеца преди малко повече от 120 години покани софиянци на поход до Черни връх, така и Кристиан организира и реализира това влаково приключение, което може да бъде наречено „До Якуруда и обратно”. Разбира се, между тях нямаше депутати и министри – ето защо те няма как да разберат какво искат обикновените хора и от какво се възрадват.
    През тази Седмица Министерският съвет предложи на българския президент да награди с орден „Стара планина” – първа степен, г-жа Янка Такева, председател на Съюза на българските учители. И май това дойде някакси логично, след като я видяхме по различни поводи редом до премиера Бойко Борисов. Тази жена, която олицетворява обществената обидна представа за „одаскаляване”, вече 20 години е на този пост, без да постигне нищо забележително за учителската колегия. По време на най-голямата стачка в страната ни – учителската, тя разигра онзи спектакъл, известен вече като „седенка”, в пълно съгласуване с тогавашното правителство. Всъщност тя играе едно и също хоро с всички правителства и именно конюнктурността на нейното поведение, този удобен за всяка власт конформизъм, я задържа толкова време на върха. Тя, от своя страна, възпроизведе по свой образ и подобие стотици янкитакевци по всички краища на страната, които също се оказаха много удобни за местната власт и също разиграват своите регионални „седенки” с предизвестени резултати. Ето защо т.н. „делегирани бюджети” продължават да тегнат като Дамоклев меч  върху училищата и да застрашават тяхното оцеляване, ето защо качеството на преподавателската работа и знанията на учениците се превръщат във второстопенна грижа или откровено се замитат. Тази госпожа, която отдавна трябваше да отиде да гледа внуците си в Америка, е бедствие за учителите, тяхно унижение и срам. И дано президентът прояви мъжество и не послуша Правителството, тоест ББ!
    Писателят Георги Марков е роден на 1 март 1929 година в Княжево, София. Талантливият писател е забелязан твърде рано, негови творби са получавали авторитетни награди, той е един от авторите на сценария за филма „На всеки километър”, на скандалния спектакъл „Аз съм той”, на сборника с великолепни разкази „Жените на Варшава”;  посрещан и обгрижван е лично от Тодор Живков, за когото написа серия от очерци „Моите срещи с Тодор Живков”. През 1969 година той емигрира, за да продължи да твори в изгнание, да води свои предавания по „БиБиСи”, „Свободна Европа”, „Дойче Веле”. Но така или иначе писателят остава неудовлетворен, по личното впечатление на големия ерудит Петър Увалиев. Той е озадачен, че дори и на Запад авторите имат ограничения за това какво и как да пишат. Георги Марков не престава да мисли за България и да я представя в своите очерци и анализи.
    „България е страна на нестихващо кипене, страна, където жестове и думи са многоизмерими, където всичко е съпровождано от своето отрицание, където сила и слабост, любов и омраза, мъдрост и глупост, смелост и страх вървят заедно – отричайки и утвърждавайки се едно друго. Под привидно спокойната повърхност на българското море върви силно и постоянно течение от конфликти, които откликват на най-важните въпроси на нашето време и обхващат всичко – философия, политика, морал, религия...”
    Този кратък народопсихологически разрез е меродавен за всяко наше историческо време. Изглежда индивидуалистичното начало е водещо за повече от българите; изглежда не умеем да се обединяваме около общи цели; изглежда, че подлагаме на съмнение всяко чуждо начинание и търсим в него скрити намерения...
    И докато така противоречиво и мрачно посрещаме всеки ден от живота си, щъркелите дойдоха! Тракането на клюновете им ни събужда от зимния сън, опитва се да изтласка неверието ни и да ни подбуди към дела. Защото всяка пролет е ново начало и нова надежда!

Георги К.Спасов