Предлагаме на вашето внимание 2 статии на К. Величков, които досега на са включвани в историко-библиографското наследство на видния възрожденец. Те са част от издирените от  д-р ф.н. Ангел ТОНОВ непубликувани речи и статии на Величков, които възнамерява да обнародва в отделна книга.
Д-р Тонов е автор на книгата „Константин Величков”, финансирана от Община Пазарджик, която ще бъде представена в рамките на Величковите дни – 11-15 май т.г. 

В. „Народний глас” бр. 284, 24 април, 1882, с. 1.
    Пловдив, 24 април, 1882.

ПРЕДИ ШЕСТ ГОДИНИ ПО ТИЯ ДНИ В БЪЛГАРИЯ СЕ РАЗИГРАВАШЕ СТРАШНА ДРАМА

       Нещо преди шест години, по тия дни, в България се разиграваше страшна драма. Гергьовден беше дата, която правеше всички сърца да туптят болезнено и всичките умове да се стряскат пред неизвестността на бъдещето. Последните априлски дни изведнъж вложиха една, колкото светла, толкова и мрачна страница в нашата история. Движението на революцията, която се почна в Панагюрище с издигането на лъвския пряпорец и се смаза с клането на няколко хиляди майки и деца в Батак, продължи само няколко дни, но отзвуча с ужасите си по целия свят и има като последствие промяната,  добрините от която ние вкусваме  днес.
       В тая минута, когато политическите страсти са напълнили всичките души и когато честолюбивите  планове на егоизма не дават възможност  на духа да почувства по-великодушно нещата, когато мрачната дата на  27 април стои като едно черно петно пред очите ни и ги стряска и ги привлича, възпоменяването на дните на самоотверженост  и на идеалите влива една необяснима облага в притеснената душа и ни прави да гледаме с гордост на миналото ни, или по-добре, без срам за себе си.
        Тогава станаха явления, които днес не могат да станат и които подир няколко десетки години ще изглеждат невероятни за учуденото потомство.
Днес ние виждаме, че  се изпълва нашият хоризонт със сенките на личности, които се именуват  Начовци, Грековци, Аневци,, Ремлингеновци: цяла сган от интриганти, шарлатани и угнетители пълнят  и умовете ни, и живота ни. Тогава, в дните на страданията и на мъченичествата, тези имена не се чуваха. Тогава се слушаха имена тъмни и скромни. Тогава Каблешков, Ботев, Бенковски, Волов, Катрофилов и цял рой безумни идеалисти, тичаха, говореха някакви думи, които днес нямат смисъл у нас, падаха и умираха.
      Ние не искаме да натякваме на настоящето. Ние не искаме да правим паралел между въодушевлението на априлските дни на 1876 година и бездушието на априлските дни на 1882 г. Ние не искаме, като наумяваме за великите събития, да сочим пример и да изискваме от нас си нещата, които  за умните люде не са, освен глупост. Ние даже се боим, че може би   предизвикваме не  една иронична усмивка с неуместността да споменаваме работи, които в сегашното практическо време нямат нищо общо с честолюбивите планове на нашите тесни чела и широко отворените ни джобове.
     Но все едно. Ние неволно си припомнихме. Може би и за  да се замислят и други върху това същото. Гергьовден от 1876 г. заслужава  тоя им труд.


„Народний глас”. Бр. 477, 5 май, 1884 г. с. 1.
ПЛОВДИВ 5 МАЙ, 1884

ГОДИШНИНАТА ОТ ВЪСТАНИЕТО  1876  СЕ  Е  ОТПРАЗНУВАЛА С ГОЛЯМА  ТЪРЖЕСТВЕНОСТ  В  ПАНАГЮРИЩЕ И ПЕРУЩИЦА

Годишнината от въстанието 1876 се е отпразнувала  с голяма тържественост в Панагюрище и Перущица. По-долу читателите ни ще четат подробностите, които извличаме от някои вестници за тия празници, които ни пренасят в оная велика епоха, когато целият народ скокна като един човек да мре за свободата си.
Няколко години ни делят само от въстанието, но сред дребните страсти, които поглъщат днес всеобщото ни внимание, то ни се представлява като да наумява едно далечно минало.
Мнозина ще пишат историята на въстанието. Никой няма да изобрази  всичкото величие на това  светло и неимоверно събитие. В него има нещо, което не може да се предаде, което може само да се почувства.
То не сполучи, то се потъпка в кръв и огън, но то представлява най-високия пример на самоотверждение и самопожертвувание, което може да покаже един народ.
Всичките народи, които са пъшкали под чуждо иго, са се опитвали  да го отхвърлят чрез въстания. Докато има поробени народи ще има и въстания. Но кой народ е въставал с по-малко надежди за сполука от нашия?
 Надежди за сполука! Но ние не можехме да имаме такива надежди.
 Ние стъпвахме в една борба, в която знаехме, че ще излезем потъпкани, смазани, поразени. Що имахме? Пушки ли, топове ли, изкусни воеводи ли? Помощ ли чакахме от някъде? От къде можеше да дойде тая помощ? Съчувствие ли чакахме от света към нашето свято дело?
 Целият народ прегърна слепешката девиза, който беше украсявал знамената на Хаджи Димитър и Стефан Караджата. Съзнанието за унизителното му положение с такова силно негодувание беше проникнало в гърдите му, той си каза, че по-добре е да се затрие от лицето на земята, отколкото да живее повече в робство.
Честните лица могат да се жертват доброволно за една идея. Цял народ да се пожертва доброволно, историята рядко ни посочва такива примери.
Лесно е сега да се критикува приготовлението за въстанието. Уви! Когато стотици села димяха опожарени и съсипани, когато костите на десетици хиляди жертви се търкаляха по долищата и пътеките, когато с хиляди затворници очакваха в мрачните и влажни тъмници часа, когато ще ги повикат на бесилката, за да изкупят  със смъртта си своето увлечение, когато  хиляди сирачета се скитаха голи и боси и оплакваха бащите и майкте си, когато баташките деца разказваха жално за едно коматче  хляб потресаващите подробности за баташкото клане, когато Бенковски умираше пронизан от десетина куршуми, когато Волов се хвърляше във водите на Янтра, за да не преживее народните бедствия, когато Каблешков се застрелваше, за да остане верен на клетвата си, намираха се българи, които вместо да плачат, се надпреварваха кой по-язвително да укори нехранимайковците и децата, които вдигнаха народа на едно безсмислено въстание и го погубиха.
Народът прости на тия люде, които прикриваха мъничките си сърца с претенциите  на велики политици.
Каквито и приготовления да бяха станали, ако  впрочем  това беше възможно, друг резултат не можеше да има въстанието. Народът знаеше, че няма да сполучи и той се вдигаше да мре.
 И затова е и велико въстанието, и затова ние сме длъжни да го празнуваме всяка година и във великите примери за саможертва, които то ни наумява, да възвисяваме чувствата си, да ободрявме духа си и да укрепваме в сърцата си вярата в бъдещето и в изпълнението на народните надежди.
 Въстанието в 1876 ознаменува една велика епоха в новата ни история, епоха, която трябва всяка година да се празнува в цяла България.





Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините