Пазарджик е от онези селища на България, които оставят в националната ни история не само бележити имена, но записват на страниците й, и смели, и съдържателни начинания. През втората половина на ХІХ век,  градът е  едно от най-изявените български културни средища: отворени са няколко първоначални училища, класно и девическо училище, основано е читалище „Виделина”, сложено е началото на „женското” ученолюбиво дружество. 

Какви подбуди за стойностни дела са вълнували  българските родолюбци, обикновените, замогнали се пазарджишки търговци и занаятчии, записали кратки, но съдържателни решения в тефтерите на еснафските си организации:  „Знайно да бъде..за да се съгради черковата и се изографиса, даваме от абаджийския еснаф - 8000 гроша; да се даде плата на черковния певец -1200 гроша; за разни потреби на бедните ученици – 600 гроша”. Респектиращо е усещането на предците ни  за принадлежност към род и отечество, за памет и вяра за съхранение на българския дух, за съпричастност към проблемите на родния град.
Като преобразяват силуета на своя град – с изграждането на Часовниковата кула още в средата на ХVІІІ в. и отварят първото общобългарско училище в 1823 г., като съграждат през 1837г. внушителната каменна  катедрала „Успение на Пресвета Богородица” и издигат двуетажни чардаклии къщи с резбовани тавани, пазарджичани творят, и духа, и културата на новото време, но преобразяват и себе си.   От средите на пазарджишките проповедници и учители, инициативни търговци и занаятчии,  бунтовници и революционери се раждат духовни първенци, завоювали място в общобългарския културен и политически прогрес.
Челно място в редицата на пазарджишките будители се полага на владишкия наместник епископ Дионисий Агатоникийски /неизв.-1827г./ Той  проправя пътя на българския език, и в църквата, и в училището. Събира средства и възстановява разрушената по време на кърджалийските вълнения църква „Св.Богородица”, полага грижи за нейното изографисване, за обзавеждането й с църковна утвар. Една от най – големите му заслуги е уреждането на първото в града обществено килийно училище, наречено от народа „Владиковото школо”.  Прочут по своите благодеяния, епископ Дионисий има  заслуги като духовник и просветител на само в Пазарджишкия край.
Ревностен негов ученик и последовател е родственикът му хаджи Найден Йованович /1805-1859г/. Той се определя за „ревнител болгарскаго просвещения, учителя и  книгопродавца по Всея Словено - Болгария.” . В продължение на близо две десетилетия хаджи Найден  издава и преиздава на български език повече от 30 - тина книги, отпечатва и разпространява и едни от първите литографии у нас, с образите на исторически личности – българските царе Иван Шишман и Иван Владимир, просветителите Кирил и Методий, и Александър Македонски.  Животът му се превръща в непрестанно пътешествие из всичките български земи- пеша или на кон, с дисаги пълни с народополезни книжки, той скита от село на село, от град на град, обикаля събори, панаири , училища, манастири и предлага изданията си на учители и свещеници, на ученици и будни младежи. По думите на Найден Геров „ тоя  человек, доста замечателен, може да се нарече „началник на книжната търговия в Българско”.
Той е човекът, дето в единственото си стихотворение ще нарече поробеното си отечество „МИЛИНКО”.
Без съмнение, един от най-образованите възрожденски дейци в Пазарджик е Стефан Захариев /1810 - 1871г./ Няколко години правителствен ковчежник в града, по-късно владишки наместник на Пловдивския митрополит, председател на църковната община, член на градския съвет, той е един от основателите на читалището и инициатор за създаване на женското дружество в Пазарджик. Енергично ръководи борбата за църковна независимост не само в Пазарджик и региона, но и в Пещера, Пловдив, Източна Македония. Събира ценни сведения за историята на селищата в региона и през 1870 г. във Виена отпечатва „Географико - историко-статистическо описание на Татар Пазарджишката кааза”. Този труд на Стефан Захариев, по мнението на специалистите е най-пълното, най-задълбоченото и най-ценното българско областно описание до Освобождението.
В Пазарджик е роден и един от първите български „дипломати”, член на Московския славянски благотворителен комитет, удостоен с отличие лично от Руския император - Петър Мусевич –/1840-1914г./  В Петербург, Мусевич влиза  в обществото на Нейно императорско величество руската императрица и информира руския двор и руската общественост за положението на българите в пределите на Османската империя. Основател е на Българското благодетелно братство „Просвещение” и негов деловодител, инициатор на първото българско изложение в Цариград през 1873г. След Освобождението той е предприемач и политически деец, народен представител и културен деятел. В богатата биография на Петър Мусевич се вписват още следните факти –  финансира със свои средства болница в Пазарджик по време на Сръбско- българската война през 1855г. и сам работи в нея; училищен инспектор е и секретар на българските църковни общини в Македония; открива първия училищен пансион в София през 1895 г. и първото в България търговско практическо училище, което ръководи до смъртта си. Отказва да получи отпусната му като народен представител пенсия.
„Възрожденецът – европеец”, „човек на три епохи”- така наричат съвременните изследователи най-ярката личност сред будителите на Пазарджик-Константин Величков /1855-1907г./ Получил модерно за времето си европейско  образование, Величков е сред онези млади прогресивни интелигенти в града, които коренно променят цялата атмосфера на обществения и политически живот непосредствено преди Освобождението. Заедно с други двама възпитаници на европейски училища - Яков Матакиев /1852-1921г/ и Иван Войводов /1851-1930г./ дават тласък на духовното възраждане в града. Като учители в Главното класно училище, тримата младежи  издигат дейността му на много високо ниво и то прераства в образцово четвъртокласно училище, от съвременен тип. Те са читалищни деятели, просветители, театрали. Те са и революционни дейци, и организатори на тайните съзаклятия, и разпространители на идеята за политическо освобождение на българите по време на Априлското въстание в 1876г..
Константин Величков е от малцината българи, които владеят  така талантливо и словото, и перото, и четката и държавническата мисъл. През първите три десетилетия след Освобождението в 1878 г., той е един от най-енергичните строители на освободеното ни отечество. Политически деец, многократно избиран за народен представител, министър народното просвещение, посветен и културен деятел. Той е инициатор за откриване на Рисувалното училище в София през 1896г., по негово предложение  се отпускат стипендии за специализация в чужбина на талантливите театрали  - Адриана Будевска, Кръстьо Сарафов, Гено Киров. Като министър на просвещението в правителството на Константин Стоилов, Величков прокарва редица прогресивни закони, издава правилници  и наредби за усъвършенстване  организацията и методиката на обучение във всички степени на българското училище, създава Висшия учебен съвет, слага началото на сп. „Училищен преглед”.  Всестранен талант, К. Величков е познат в следосвобожденската ни литература и като мемоарист, поет, драматург, белетрист, публицист, преводач.  Неговите мемоари „В темница” са исторически документ за моралното величие на българина през бунтовните дни на април 1876г. По думите  Иван Вазов, „Константин Величков е човекът, чийто живот е всецяло отдаден в служба на Отечеството, на неговото възраждане и освобождение, на неговия умствен и духовен напредък”.
Завещал ни своя велик идеал за въздигната и културна България, Величков отправя посланието на духовните ни водители към идните поколения:
„Люби беззаветно ти края родни,
Служи му с мисли, с пламенни мечти,
Служи му с всички чувства благородни,
Кои разтупват твоите гърди.”
..........................................

Книгата на нашите будители постоянно ще увеличава страниците си и никога няма да бъде дописана. Тя ще остане и неподвързана, защото често ще се налага между страниците й да се добавят нови и нови имена. Дори полетата й постоянно ще се запълват с имена, дати, приписки и послания към потомците. Ще я четем с удовлетворение и благодарност, ще вписваме с трепетна ръка по някой ред, но ще чувстваме и съмнения, и вина дали сме съхранили и разбрали всичко, дали сме прозрели написаното, дали сме повярвали на думите и делата на нашите духовни водители…
И ще си остане съмнението ни - повярвахме ли на отец Паисий, който ни завеща да пазим езика, писмеността и историята си, защото без тях няма да ни има? ...


Пенка Николова,
главен уредник в Регионален исторически музей - Пазарджик

На снимката: Честването на Деня на народните будители в Пазарджик през 2002 година
Автор на снимката: Иван Гърков 

Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините