---

Събитията от м. септември 1923 година  поставят началото на разделението на българския народ. Изучавани в социалистическите учебници като „въстание“, днес вече те се дефинират като „метеж“; дори и понятията онагледяват двете различни гледни точки към това време и техните противопоставящи се поддръжници. За една седмица бунтът е потушен. Ръководителите му Васил Коларов и Георги Димитров бягат от град Фердинанд/днес Монтана/ с американски пакард в Югославия, оттам – в СССР.
    Но у нас изникват хиляди черни забрадки /според акад. Георги Марков жертвите са около 5 000/.  Българската интелигенция гневно осъжда жестокостите на българи срещу българи. Сватбата в „Хоро“ на Антон Страшимиров ще разказва за кърваво хоро над трупове на сънародници; „братска кръв пръсна по треви и шубраци, мозък от разбити черепи полепна по зидовете“ – само един натуралистичен детайл от експресионистичната поема „Септември“ на Гео Милев ще покаже ужаса на едно безумно насилие в контекста на световната история, а въпросът „що е Отечество?“ ще се превърне в тест за всеки българин.
    И темата ще обедини едни от най-талантливите творци по това време, а произведенията им ще бъдат трайно свързани с т. н. „септемврийска литература“.
     Един от тях е Асен Разцветников /псевдоним на Асен Петков Коларов/, поет, писател и преводач. Роден е на 02.11. 1897 г. в село Драганово, Великотърновско. Завършва гимназия във Велико Търново. Учи славянска филология в Софийския университет, посещава лекции по естетика във Виена и Берлин, завършва право в Софийския университет през 1926 г. Учителства в Механо-техническото училище в Габрово /1926 – 1929 г./. В периода 1930 – 1934 г. преподава български език в III мъжка гимназия в София, заедно с това е и библиотекар. От 1934 г. се отдава на литературна дейност – сътрудничи на списанията „Нов път“ и „Златорог“. След 9 септември 1944 г. работи в Института за художествени преводи към Министерството на информацията.
    Първата книга на Асен Разцветников е „Жертвени клади“/1924 г./ и е инспирирана от септемврийските събития през есента на 1923 година. Корицата й е дело на художника Александър Жендов, черно-бяла графика на вързан за греда човек, очакващ разстрела си на фона на далечни планини. Но книгата е конфискувана със самото си излизане през април 1924 г. Георги Бакалов, издател и редактор на сп. „Нов път“, където преди това е публикувал някои от стиховете на Разцветников, прави следното съобщение:
    „Жертвени клади“. Стихосбирка от Асен Разцветников. Щеше да има такава сбирка. Но сега още няма. Защото при един набег на полицията в печатницата била конфискувана. Авторът, наш отличен сътрудник, потърсен да бъде арестуван. Да живее свободата на печата! Да живее свободното поетическо творчество. Почти всички стихотворения от тая сбирка са печатани по-рано. Някои, повечето, са печатани при днешната власт. Отделно – не са им обърнали внимание. Събрани наедно, изглежда, че парят, щом полицията е счела за нужно да ги потуши… „
    /„Нов път“, 1, 1924, кн. 11/
    Така инкриминирането на първата книга на Разцветников се разгласява като значим политически акт и получава обществен отклик. Когато все пак тя е разрешена, около нея възниква истински дебат, един своеобразен културологичен аналог на вече започналото разделение в обществото – като отношение към Септември, 23 и като оценка. Второто издание на „Жертвени клади“ има голям успех и през 1925 г. за него Разцветников получава наградата на Писателския съюз.
    За разлика от виталния и драматичен фолклорно-образен свят на Фурнаджиевата поема „Сватба“ и експресионистично – митологичната лавина от емоционално възкачване и трагично сриване в поемата „Септември“ на Гео Милев, стиховете в „Жертвени клади“ носят отпечатъка на баладична минорност и мрачна безнадеждност. Мотивът за братоубийството в стихотворението „Каин“ е несъмнен отклик на бунта от септември 1923 и неговото смазване:
Двамата морни и мрачни солдати
бяха пияни от вино и гръм...
В люлки от здрач и вечерна позлата
тихо се спущаше летния сън.
Там под тополите вързани редом
бяха пленените в боя врази:
стройна девойка, разголена, бледа,
старец и момък със модри очи.
Беше жестокост и тъпа, и странна.
Бяха смразени от ужас лица...
И по ножовете с писък възпламна
кръв от набучени живи сърца.
Там под смирените бели тополи
те ги натрупаха гръд върху гръд.
Там под смълчаните стари тополи
сив и настръхнал припъпли страхът.
И неочаквано нейде в полята
вятър изхвръкна със писък и стон,
гръмко и злобно завиха листата,
мракът пришпори крилатий си кон.
Двамата мрачни и морни солдати
трепнаха, сякаш докосна ги смърт,
двамата бледи и плахи солдати
хукнаха татък в дълбокия път.
Но - във крайпътните храсти спотаен,
някой ги викаше с крясък и смях...
И във прозрачната вечер сам Каин
тичаше блед и разрошен след тях.
1924

    Баладично-приказното определя образността и настроението в една от най-силните творби на „септемврийската поезия“ – поемата на Разцветников „Удавници“. Изградена от три части, различни по постройка и лирически изказ, тя има реквиемно обобщаващо значение. Ако първата и третата част имат лирически говорител – „ние“, удавниците, втората е по-скоро авторово лирическо отклонение-призив към майките:
 Спрете, майки, своя бяг
в тая утрин плаха:
в син, подводен полумрак
кротко те заспаха.
А русалките, отвред
с таен знак събрани,
угасиха с бистър лед
жежките им рани.
Наредиха ги с треви,
със свещици плахи
и ранените глави
с воден крем венчаха.
И покриха ги навек
и ридаха тихо -
и грамадния ковчег
вдън земя зариха.
Спрете, майки, спрете вий
в свойта бол безкрайна:
тая светла бездна крий
безутешни тайни.
    „Ние“ – изказът в последната част на поемата е най-въздействащ в болезнената си фантазност, в онова колективно възпоменание за пролет и песни, за борба и разгром, за копнежи, „смразени в кристали и бисерни бели зърна“, за актуално страдание – „а речните риби…с дива жестокост разнищват и хапят на воля/и ръфат от нашата мека, подпухнала плът“, и неугаснала надежда за символно възкръсване – когато „незнайни рибари ще найдат на свойта трапеза/със глъчка и радост безценните странни зърна“, и тогава:
И мигом ще звъннат в душите им нашите песни
и нашите жажди за слънце, простор, свобода –
и ярко въз техните смугли чела ще проблесне
 през мрежа от бръчки червена и ясна звезда.
1924

    Друга емблематична творба на Разцветников е поемата му „Двойник“ – израз на вътрешните му страдания и панически състояния. Той споделя на приятелката си Райна Савова:
    „Моята мечта бе да убия тоя двойник, който живее у мене и се е просмукал навсякъде във всички фибри на душата и тялото, като е отровил и задушил всичко. Три години се готвех аз за това, заради
което завърших право. Нанесох удара, но напразно. Двойникът възкръсна и си отмъсти жестоко”.
   И класическият мотив за ентусиазираната обреченост на донкихотовщината:
…Дон Кихот, Дон Кихот, двойнико мой,
безсърдечно осмян и премазан,
дай да целуна кръвта
по разбития шлем и желязната пазва.
   Писателката Анна Каменова вижда у поета наистина нещо донкихотовско:
„Той таеше един копнеж да каже истината, да се разкрие и същевременно изпитваше боязън да не би да го обидят, да не стане смешен, подигран за своята искреност, за този свой копнеж. Той беше тих и свенлив, бранеше се с насмешки“
/ „Откъснати страници, мемоарно-епистоларна хроника“, изд. Дамян Яков, София, 2008/

    Изборите за президент в САЩ „обраха“ новините и коментарите през Седмицата. Всъщност тази битка между двама старци ми изглежда абсурдна.     Вместо да си гледат внуците и да обмислят завещанието си, те се изправят един срещу друг в дебати, от които дори ние, българите, се срамуваме. Няма ли в тази „най-велика“ страна /както я обявяват/ по-млади и по-способни хора? Тази рекордна активност на избирателите се дължи, струва ми се, на омразата към Доналд Тръмп. Този клоун – колкото и да е харесван в Щатите, у нас и по света – е преди всичко бизнесмен, а не политик. И той принуди милиони американци, които досега не са участвали в изборите, да излязат, за да го блокират, тоест изборът беше между по-голямото и по-малкото зло. А дали е за добро, „предстои да видим“, както се изразяват репортерите.
    Нашите медии отминаха с мълчание датата 6 ноември, на която преди 100 години правителството на Кралството на сърбите, хърватите и словенците нарежда на сръбски войски, без да има санкция от специалната комисия по Ньойския договор, да се окупират Царибродско, Босилеградско, Струмишко и части от Трънско и Кулско. Разселени са 25 български села, разделят се къщи, дворове, ниви, кладенци, гробища. Започва, както го нарича Иван Николов, председател на Културно-информационния център на българите в Босилеград, затвор без право на помилване. И допълва:
    „Правят се наивни и все безуспешни опити за подобряване живота в затвора, но в същото време строго ни се подвиква да си кротуваме в него. Отдавна вече селата ни и дори улиците на Босилеград пустеят. В сравнение с преди 40 години хората вече са десет пъти по-малко. Тридесетината нови деца тръгват на училище всяка година, двеста души заминават в отвъдното. Ония в България, които искат да помогнат, не могат, другите, които могат – не искат…“
    Дали безгръбначието ни по онова време няма да се повтори и днес, когато така смело заявихме, че казваме „не“ на Северна Македония за преговори за влизането й в ЕС, докато не приеме нашите условия, а то да се окаже едно скрито „да“? Е, пак „предстои да видим“.
    Пандемията така обърка и видоизмени живота ни, че съкращението пр. н.  е. вече може да промени значението си в „преди началото на епидемията“. И става все по-абсурдно. Имаме легла, нямаме лекари и медицински сестри. Министърът на здравеопазването заяви, че сам ще сложи бялата лекарска престилка и ще поиска депутатите лекари да излязат от народното събрание и да помагат в тази кризисна ситуация. Заявеното му себеотрицание може да предизвика възхищение или усмивка. Въпрос на избор.
    ГЕРБ внасят поправки в Кодекса за социално осигуряване, с които пенсиите на бивши военни и полицаи, възползвали се от ранното пенсиониране в последните пет години, ще бъдат преизчислени и ще се вдигнат от 1 септември. А през това време тези здрави млади мъже какво са правили? Почти всички са работели някъде. Някои даже са продължавали да стоят на същата си позиция, получавайки и пенсия, и заплата. А учителите, които също са се възползвали от ранно пенсиониране? Ще има ли преизчисляване за тях? Милиционерът премиер ЛИЧНО добави 5 процента към 10-те процента увеличение на „колегите“ си милиционери – нещо като благодарност за справянето им с протестиращите. Купуването на гласове продължава и когато то става ЛИЧНО от НЕГО, това не е престъпление.
    През 2018 година двама рецидивисти избягаха от Централния софийски затвор. Посред бял ден. Една чистачка самоотвержено ги гони, но не ги достигна. А дядо Щукар, онзи зам.-министър на правосъдието, който все още е на тази позиция, изговори куп глупости за оправдание. Но всяко зло за добро. Ето че късометражният филм „Заедно без теб“ на режисьора Димитър Георгиев, вдъхновен от това комично бягство, е класиран за програмата на международния кинофестивал Берлинале догодина.
    Вицепремиерът Томислав Дончев обяви, че 3 милиарда лева са определени за саниране на сградите. Те са от Плана за възстановяване на ЕС. Та прави са някои от нашите протестиращи, че парите от ЕС всъщност захранват корупцията и статуквото у нас. Защото, няма съмнение, тези пари ще отидат във фирмите, фаворизирани от ГЕРБ, и така те се превръщат в корпоративни електорати на партията.
    Разследване на БТВ показа как две момченца – а толкова разчитахме на младата смяна! – яко са се самофинансирали чрез платформата HelpKarma, набираща дарения за болни деца. Вземали по 19, по 40, та даже и 80 хиляди лева месечно възнаграждение! Показаха ги - сигурно нямат и 25 години и даже изглеждат интелигентни! /Ама то схемата им май изисква интелектуална изобретателност/. Тези двама Остапбендеровци трябва да имат доста извратено мислене и безскрупулна алчност, за да крадат от даренията за болни деца. Дано прокуратурата си свърши работата!
    Австрия затвори радикалните джамии – не знаех, че официално имало и такива! По-добре късно, отколкото никога. И е добре, че става цивилизовано – след среща с председателя на Ислямската общност Юмит Вурал.

    На 25 април 1951 година Вълко Червенков – лидер на комунистическата партия и министър-председател, изпраща Асен Разцветников за лечение от рак в Кремълската болница. Тази специална грижа към автора на „Жертвени клади“  е изглеждала странна за тогавашния комунистически елит. Още повече, че поетът е изключен от партията през 1924 година заради участието му/заедно с Ангел Каралийчев и Никола Фурнаджиев/ в литературно четене по случай 10-годишнината от смъртта на П. Яворов, което било окачествено от догматиците съпартийци като преминаване в служба на буржоазията. Оказва се, че този наш партиен лидер, с чието име свързваме понятието „култ към личността“, е имал вярна преценка за таланта. Той го доказва и през пролетта на следващата година, когато с уводната статия „За романа „Тютюн“ и неговите злополучни критици“ във в. „Работническо дело“/16 март, бр. 76/, на която той е анонимният автор, слага край на критиките срещу романа на Димитър Димов, като, разбира се, към автора остават някои изисквания за допълнения на книгата му, с които той се съобразява. Въпреки изключителните грижи от страна на съветските лекари и медицински сестри българският поет умира на 30 юли 1951 година. Тялото му е кремирано, изпратено е в българското посолство, а оттам е доставено в Съюза на българските писатели, тъй като Разцветников няма близки роднини. И следва един куриозен момент, с горчив привкус на ирония. Тогавашният председател на Съюза Георги Караславов оставил урната върху бюрото си, а на сутринта чистачката решила, че в тази странна кутия е пълно с прах и я изхвърлила. Наложило се да я напълнят с пръст и така да извършат церемонията по погребението.
    Асен Разцветников не е само „септемврийски“ поет“. Той ни е оставил значително творчество за деца, което не е загубило и днес своята свежест и находчивост. Ето една историйка с увлекателен стихотворен ритъм:

Храбрите щурци

Хвана Меца два щуреца, вдигна лапа - ще ги лапа. Хвърлиха се два щуреца, счупиха й два мъдреца, пипнаха я за мъжеца, па извикаха ловеца - да й дере със три ножа дебелата меча кожа.
Той одра я, не се мая, па им рече най-накрая:
- Мога ли да ви предложа и на вас по малко кожа от любезната госпожа?
- Молим да ни извините! - му отвърнаха щурците. - Вий на нея я върнете, че и трябва зиме, лете.
И послуша ги ловеца, върна кожата на Меца и завчас я тя облече, и закле се, и зарече да не хапва месо вече, да се храни със тревица, да се пои със водица.

  И още една, почти като скоропоговорка:

Имало едно време

Имало едно време един лимон без семе, две чушки като пушки, три круши като пуешки гуши, четири дини като крини и пет марули като кули.
Намерило ги едно момченце, тъ-ъничко като конченце, па ги изяло и взело, че станало хе-е такова дебело!
 
    Интересно е да се припомни, че Разцветников е писал и шлагери. Това той признава пред Пенка Касабова, сестрата на поета Гео Милев:
    „Ами че аз и шлагери съм писал и превеждал. Едно време трудът на поетите нито беше тъй ценен, нито тъй заплащан, както сега. Трябваше да се живее, а за шлагерите плащаха най-добре. Аз никога не съм вземал държавна работа с осигурен месечен доход; живял съм винаги само от перото си. Помните ли шлагера „Аз си имам две съседки, две съседки – две кокетки“? Аз го написах.“
   „Аз си имам две съседки…“
    Е, странни са начините, по които може да си спомним за някого.

Георги К. Спасов

Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините