Георги К. Спасов: СЕДМИЦИТЕ, АСЕН РАЗЦВЕТНИКОВ, 02.11 – 08.11
Събитията от м. септември 1923 година поставят началото на разделението на българския народ. Изучавани в социалистическите учебници като „въстание“, днес вече те се дефинират като „метеж“; дори и понятията онагледяват двете различни гледни точки към това време и техните противопоставящи се поддръжници. За една седмица бунтът е потушен. Ръководителите му Васил Коларов и Георги Димитров бягат от град Фердинанд/днес Монтана/ с американски пакард в Югославия, оттам – в СССР.
Но у нас изникват хиляди черни забрадки /според акад. Георги Марков жертвите са около 5 000/. Българската интелигенция гневно осъжда жестокостите на българи срещу българи. Сватбата в „
Хоро“ на Антон Страшимиров ще разказва за кърваво хоро над трупове на сънародници; „
братска кръв пръсна по треви и шубраци, мозък от разбити черепи полепна по зидовете“ – само един натуралистичен детайл от експресионистичната поема „
Септември“ на Гео Милев ще покаже ужаса на едно безумно насилие в контекста на световната история, а въпросът „що е Отечество?“ ще се превърне в тест за всеки българин.
И темата ще обедини едни от най-талантливите творци по това време, а произведенията им ще бъдат трайно свързани с т. н. „септемврийска литература“.
Един от тях е
Асен Разцветников /псевдоним на Асен Петков Коларов/, поет, писател и преводач. Роден е на 02.11. 1897 г. в село Драганово, Великотърновско. Завършва гимназия във Велико Търново. Учи славянска филология в Софийския университет, посещава лекции по естетика във Виена и Берлин, завършва право в Софийския университет през 1926 г. Учителства в Механо-техническото училище в Габрово /1926 – 1929 г./. В периода 1930 – 1934 г. преподава български език в III мъжка гимназия в София, заедно с това е и библиотекар. От 1934 г. се отдава на литературна дейност – сътрудничи на списанията „Нов път“ и „Златорог“. След 9 септември 1944 г. работи в Института за художествени преводи към Министерството на информацията.
Първата книга на Асен Разцветников е „Жертвени клади“/1924 г./ и е инспирирана от септемврийските събития през есента на 1923 година. Корицата й е дело на художника Александър Жендов, черно-бяла графика на вързан за греда човек, очакващ разстрела си на фона на далечни планини. Но книгата е конфискувана със самото си излизане през април 1924 г. Георги Бакалов, издател и редактор на сп. „Нов път“, където преди това е публикувал някои от стиховете на Разцветников, прави следното съобщение:
„
Жертвени клади“. Стихосбирка от Асен Разцветников. Щеше да има такава сбирка. Но сега още няма. Защото при един набег на полицията в печатницата била конфискувана. Авторът, наш отличен сътрудник, потърсен да бъде арестуван. Да живее свободата на печата! Да живее свободното поетическо творчество. Почти всички стихотворения от тая сбирка са печатани по-рано. Някои, повечето, са печатани при днешната власт. Отделно – не са им обърнали внимание. Събрани наедно, изглежда, че парят, щом полицията е счела за нужно да ги потуши… „
/„Нов път“, 1, 1924, кн. 11/
Така инкриминирането на първата книга на Разцветников се разгласява като значим политически акт и получава обществен отклик. Когато все пак тя е разрешена, около нея възниква истински дебат, един своеобразен културологичен аналог на вече започналото разделение в обществото – като отношение към Септември, 23 и като оценка. Второто издание на „Жертвени клади“ има голям успех и през 1925 г. за него Разцветников получава наградата на Писателския съюз.
За разлика от виталния и драматичен фолклорно-образен свят на Фурнаджиевата поема „Сватба“ и експресионистично – митологичната лавина от емоционално възкачване и трагично сриване в поемата „Септември“ на Гео Милев, стиховете в „Жертвени клади“ носят отпечатъка на баладична минорност и мрачна безнадеждност. Мотивът за братоубийството в стихотворението „
Каин“ е несъмнен отклик на бунта от септември 1923 и неговото смазване:
Двамата морни и мрачни солдатибяха пияни от вино и гръм...В люлки от здрач и вечерна позлататихо се спущаше летния сън.Там под тополите вързани редомбяха пленените в боя врази:стройна девойка, разголена, бледа,старец и момък със модри очи.Беше жестокост и тъпа, и странна.Бяха смразени от ужас лица... И по ножовете с писък възпламнакръв от набучени живи сърца.Там под смирените бели тополите ги натрупаха гръд върху гръд.Там под смълчаните стари тополисив и настръхнал припъпли страхът.И неочаквано нейде в полятавятър изхвръкна със писък и стон,гръмко и злобно завиха листата,мракът пришпори крилатий си кон.Двамата мрачни и морни солдатитрепнаха, сякаш докосна ги смърт,двамата бледи и плахи солдатихукнаха татък в дълбокия път.Но - във крайпътните храсти спотаен,някой ги викаше с крясък и смях...И във прозрачната вечер сам Каинтичаше блед и разрошен след тях.1924
Баладично-приказното определя образността и настроението в една от най-силните творби на „септемврийската поезия“ – поемата на Разцветников „
Удавници“. Изградена от три части, различни по постройка и лирически изказ, тя има реквиемно обобщаващо значение. Ако първата и третата част имат лирически говорител – „ние“, удавниците, втората е по-скоро авторово лирическо отклонение-призив към майките:
Спрете, майки, своя бягв тая утрин плаха:в син, подводен полумраккротко те заспаха.А русалките, отвредс таен знак събрани,угасиха с бистър лед жежките им рани.Наредиха ги с треви,със свещици плахии ранените главис воден крем венчаха.И покриха ги навек и ридаха тихо -и грамадния ковчегвдън земя зариха.Спрете, майки, спрете вийв свойта бол безкрайна:тая светла бездна крийбезутешни тайни. „Ние“ – изказът в последната част на поемата е най-въздействащ в болезнената си фантазност, в онова колективно възпоменание за пролет и песни, за борба и разгром, за копнежи, „
смразени в кристали и бисерни бели зърна“, за актуално страдание – „
а речните риби…с дива жестокост разнищват и хапят на воля/и ръфат от нашата мека, подпухнала плът“, и неугаснала надежда за символно възкръсване – когато „незнайни рибари ще найдат на свойта трапеза/със глъчка и радост безценните странни зърна“, и тогава:
И мигом ще звъннат в душите им нашите песнии нашите жажди за слънце, простор, свобода –и ярко въз техните смугли чела ще проблесне през мрежа от бръчки червена и ясна звезда.1924
Друга емблематична творба на Разцветников е поемата му „Двойник“ – израз на вътрешните му страдания и панически състояния. Той споделя на приятелката си Райна Савова:
„
Моята мечта бе да убия тоя двойник, който живее у мене и се е просмукал навсякъде във всички фибри на душата и тялото, като е отровил и задушил всичко. Три години се готвех аз за това, зарадикоето завърших право. Нанесох удара, но напразно. Двойникът възкръсна и си отмъсти жестоко”.
И класическият мотив за ентусиазираната обреченост на донкихотовщината:
…Дон Кихот, Дон Кихот, двойнико мой, безсърдечно осмян и премазан,дай да целуна кръвта по разбития шлем и желязната пазва. Писателката Анна Каменова вижда у поета наистина нещо донкихотовско:
„Той таеше един копнеж да каже истината, да се разкрие и същевременно изпитваше боязън да не би да го обидят, да не стане смешен, подигран за своята искреност, за този свой копнеж. Той беше тих и свенлив, бранеше се с насмешки“
/ „Откъснати страници, мемоарно-епистоларна хроника“, изд. Дамян Яков, София, 2008/
Изборите за президент в САЩ „обраха“ новините и коментарите през Седмицата. Всъщност тази битка между двама старци ми изглежда абсурдна. Вместо да си гледат внуците и да обмислят завещанието си, те се изправят един срещу друг в дебати, от които дори ние, българите, се срамуваме. Няма ли в тази „най-велика“ страна /както я обявяват/ по-млади и по-способни хора? Тази рекордна активност на избирателите се дължи, струва ми се, на омразата към Доналд Тръмп. Този клоун – колкото и да е харесван в Щатите, у нас и по света – е преди всичко бизнесмен, а не политик. И той принуди милиони американци, които досега не са участвали в изборите, да излязат, за да го блокират, тоест изборът беше между по-голямото и по-малкото зло. А дали е за добро, „предстои да видим“, както се изразяват репортерите.
Нашите медии отминаха с мълчание датата 6 ноември, на която преди 100 години правителството на Кралството на сърбите, хърватите и словенците нарежда на сръбски войски, без да има санкция от специалната комисия по Ньойския договор, да се окупират Царибродско, Босилеградско, Струмишко и части от Трънско и Кулско. Разселени са 25 български села, разделят се къщи, дворове, ниви, кладенци, гробища. Започва, както го нарича Иван Николов, председател на Културно-информационния център на българите в Босилеград, затвор без право на помилване. И допълва:
„Правят се наивни и все безуспешни опити за подобряване живота в затвора, но в същото време строго ни се подвиква да си кротуваме в него. Отдавна вече селата ни и дори улиците на Босилеград пустеят. В сравнение с преди 40 години хората вече са десет пъти по-малко. Тридесетината нови деца тръгват на училище всяка година, двеста души заминават в отвъдното. Ония в България, които искат да помогнат, не могат, другите, които могат – не искат…“
Дали безгръбначието ни по онова време няма да се повтори и днес, когато така смело заявихме, че казваме „не“ на Северна Македония за преговори за влизането й в ЕС, докато не приеме нашите условия, а то да се окаже едно скрито „да“? Е, пак „предстои да видим“.
Пандемията така обърка и видоизмени живота ни, че съкращението пр. н. е. вече може да промени значението си в „преди началото на епидемията“. И става все по-абсурдно. Имаме легла, нямаме лекари и медицински сестри. Министърът на здравеопазването заяви, че сам ще сложи бялата лекарска престилка и ще поиска депутатите лекари да излязат от народното събрание и да помагат в тази кризисна ситуация. Заявеното му себеотрицание може да предизвика възхищение или усмивка. Въпрос на избор.
ГЕРБ внасят поправки в Кодекса за социално осигуряване, с които пенсиите на бивши военни и полицаи, възползвали се от ранното пенсиониране в последните пет години, ще бъдат преизчислени и ще се вдигнат от 1 септември. А през това време тези здрави млади мъже какво са правили? Почти всички са работели някъде. Някои даже са продължавали да стоят на същата си позиция, получавайки и пенсия, и заплата. А учителите, които също са се възползвали от ранно пенсиониране? Ще има ли преизчисляване за тях? Милиционерът премиер ЛИЧНО добави 5 процента към 10-те процента увеличение на „колегите“ си милиционери – нещо като благодарност за справянето им с протестиращите. Купуването на гласове продължава и когато то става ЛИЧНО от НЕГО, това не е престъпление.
През 2018 година двама рецидивисти избягаха от Централния софийски затвор. Посред бял ден. Една чистачка самоотвержено ги гони, но не ги достигна. А дядо Щукар, онзи зам.-министър на правосъдието, който все още е на тази позиция, изговори куп глупости за оправдание. Но всяко зло за добро. Ето че късометражният филм „Заедно без теб“ на режисьора Димитър Георгиев, вдъхновен от това комично бягство, е класиран за програмата на международния кинофестивал Берлинале догодина.
Вицепремиерът Томислав Дончев обяви, че 3 милиарда лева са определени за саниране на сградите. Те са от Плана за възстановяване на ЕС. Та прави са някои от нашите протестиращи, че парите от ЕС всъщност захранват корупцията и статуквото у нас. Защото, няма съмнение, тези пари ще отидат във фирмите, фаворизирани от ГЕРБ, и така те се превръщат в корпоративни електорати на партията.
Разследване на БТВ показа как две момченца – а толкова разчитахме на младата смяна! – яко са се самофинансирали чрез платформата HelpKarma, набираща дарения за болни деца. Вземали по 19, по 40, та даже и 80 хиляди лева месечно възнаграждение! Показаха ги - сигурно нямат и 25 години и даже изглеждат интелигентни! /Ама то схемата им май изисква интелектуална изобретателност/. Тези двама Остапбендеровци трябва да имат доста извратено мислене и безскрупулна алчност, за да крадат от даренията за болни деца. Дано прокуратурата си свърши работата!
Австрия затвори радикалните джамии – не знаех, че официално имало и такива! По-добре късно, отколкото никога. И е добре, че става цивилизовано – след среща с председателя на Ислямската общност Юмит Вурал.
На 25 април 1951 година Вълко Червенков – лидер на комунистическата партия и министър-председател, изпраща Асен Разцветников за лечение от рак в Кремълската болница. Тази специална грижа към автора на „Жертвени клади“ е изглеждала странна за тогавашния комунистически елит. Още повече, че поетът е изключен от партията през 1924 година заради участието му/заедно с Ангел Каралийчев и Никола Фурнаджиев/ в литературно четене по случай 10-годишнината от смъртта на П. Яворов, което било окачествено от догматиците съпартийци като преминаване в служба на буржоазията. Оказва се, че този наш партиен лидер, с чието име свързваме понятието „култ към личността“, е имал вярна преценка за таланта. Той го доказва и през пролетта на следващата година, когато с уводната статия „За романа „Тютюн“ и неговите злополучни критици“ във в. „Работническо дело“/16 март, бр. 76/, на която той е анонимният автор, слага край на критиките срещу романа на Димитър Димов, като, разбира се, към автора остават някои изисквания за допълнения на книгата му, с които той се съобразява. Въпреки изключителните грижи от страна на съветските лекари и медицински сестри българският поет умира на 30 юли 1951 година. Тялото му е кремирано, изпратено е в българското посолство, а оттам е доставено в Съюза на българските писатели, тъй като Разцветников няма близки роднини. И следва един куриозен момент, с горчив привкус на ирония. Тогавашният председател на Съюза Георги Караславов оставил урната върху бюрото си, а на сутринта чистачката решила, че в тази странна кутия е пълно с прах и я изхвърлила. Наложило се да я напълнят с пръст и така да извършат церемонията по погребението.
Асен Разцветников не е само „септемврийски“ поет“. Той ни е оставил значително творчество за деца, което не е загубило и днес своята свежест и находчивост. Ето една историйка с увлекателен стихотворен ритъм:
Храбрите щурци
Хвана Меца два щуреца, вдигна лапа - ще ги лапа. Хвърлиха се два щуреца, счупиха й два мъдреца, пипнаха я за мъжеца, па извикаха ловеца - да й дере със три ножа дебелата меча кожа.Той одра я, не се мая, па им рече най-накрая:- Мога ли да ви предложа и на вас по малко кожа от любезната госпожа?- Молим да ни извините! - му отвърнаха щурците. - Вий на нея я върнете, че и трябва зиме, лете.И послуша ги ловеца, върна кожата на Меца и завчас я тя облече, и закле се, и зарече да не хапва месо вече, да се храни със тревица, да се пои със водица. И още една, почти като скоропоговорка:
Имало едно времеИмало едно време един лимон без семе, две чушки като пушки, три круши като пуешки гуши, четири дини като крини и пет марули като кули.Намерило ги едно момченце, тъ-ъничко като конченце, па ги изяло и взело, че станало хе-е такова дебело! Интересно е да се припомни, че Разцветников е писал и шлагери. Това той признава пред Пенка Касабова, сестрата на поета Гео Милев:
„
Ами че аз и шлагери съм писал и превеждал. Едно време трудът на поетите нито беше тъй ценен, нито тъй заплащан, както сега. Трябваше да се живее, а за шлагерите плащаха най-добре. Аз никога не съм вземал държавна работа с осигурен месечен доход; живял съм винаги само от перото си. Помните ли шлагера „Аз си имам две съседки, две съседки – две кокетки“? Аз го написах.“ „Аз си имам две съседки…“ Е, странни са начините, по които може да си спомним за някого.
Георги К. Спасов