Когато споменем името на Петко Ю. Тодоров, три ключови мотива изникват в съзнанието ни: любовта между сестра му Мина и поета Яворов, участието му в литературния кръг „Мисъл“ и неговите и д и л и и.

   На 25 март 1906 г. Пейо Яворов отива на гости в дома на своя приятел Петко Тодоров, където за първи път среща Мина.
  „Тогава тя нямаше още шестнайсет години. То беше денят Благовещение. Блага вест я нарекох аз в своя живот.“
    /Яворов, „Философско-поетически дневник“, Париж, 1910 г./
    Очарован от очите й, за които ще напише може би най-хубавото любовно стихотворение в нашата литература „Две хубави очи“, той веднага създава стихотворението си „Благовещение“:
Прохладен лъх от ангелско крило,
            о, ангел, о, дете,
зефирен лъх от ангелско крило
сред зной облъхва моето чело;
отпаднал ме люлее нежен сън…
    Същите чувства поетът споделя и в писмото си до нея от 4 януари 1980 г.:
„Може би никога женски образ не е вдъхвал толкова обаяние, може би никога очи на девойка не са грели с толкова чистота…Винаги, като те видя, мое щастие, аз чувствувам желание да се моля като един грешник, който обаче не очаква изкупление на своите грехове. Аз бих желал да не съществуваше моето минало до вчерашния ден, когато те съзерцавах като една икона и когато те слушах като една небесна песен…“
       / П.К. Яворов. Съчинения в три тома, проза, изд. „Български писател“, 1971 г./
     Любовният роман между Мина и по-големия от нея с 11 години Яворов ще продължи 4 години…до смъртта й.
     Мина Тодорова е най-малкото дете на Роза и чорбаджи Йордан Тодорови. Брат й Петко е първата им рожба, дошъл след 12-годишен брачен живот, после идват Христо, Николай и накрая Мария, наричана навсякъде Минка.
    Когато близките й научават за връзката й с Яворов, те правят всичко възможно да я откъснат от него. Сигурно най-деликатно е било положението на Петко Тодоров, приятел на Яворов, негов съидейник от кръга „Мисъл“, в чийто дом е станало запознанството между двамата.
    В писмото си до Петко Тодоров от 20 декември 1906 г. Яворов казва:
„Душата на сестра ти е в пазвата ми – и аз не мога да я върна, даже ако бих пожелал. Бъдете малко психолози, при моите и нейни обстоятелства. За един момент – година – две – пет, вие можете да я накарате не само да повярва, че не ме обича, но и че ме мрази. В следния момент обаче сърцето й ще се пробуди и ще заплаче с кървави сълзи“.
    В своята романизована монография за Яворов, изд. „Отечествен фронт“, 1972 г., Любен Георгиев пише:
      „Колкото повече са го хулили пред нея, толкова по-дълбоко го е обикнала: „Мене ме, мамо, змей люби, змей люби, змей ще ме вземе“ – както е чувала брат си Петко да припява народната песен. Тя се мята между сестринската покорност и желанието да избяга при него – при Змея, в планината, в дън гори тилилейски, за да го преобрази и върне при хората.“
    През есента на 1909 г. Мина заминава за Париж да учи и да се лекува. През февруари 1910 година по време на едно представление в операта тя получава пристъп от болки в стомаха. Настаняват я в скъп и луксозен санаториум за туберкулозни в Бретан, Северозападна Франция. За Париж се готви да замине и Яворов, но късно. Мина е много болна, не помагат лекарствата, нито морският климат на Беркплаж. Пристигат майка й и брат й Петко, тръгва, за да я види и Яворов, но тя вече агонизира, него не го допускат до нея. На 12 юли 1910 г. тя умира в Беркплаж. На 14 юли  опелото се извършва в руската църква в Париж. Ковчегът е закрит. Погребана е в гробището Бианкур на брега на Сена. Лора, бъдещата съпруга на Яворов,  по това време е в Лондон и научава от вестник „Пряпорец“, че „малкото момиче с прекрасните очи е мъртво”. Тя възлага на свой приятел да поднесе от нейно име на мъртвата букет момини сълзи.
 
    През 1892 г. немският възпитаник д-р Кръстьо Кръстев създава сп. „Мисъл“. В продължение на 15 години то е най-значимото българско литературно списание. Към края на 90-те години списанието привлича за свой сътрудник Пейо Яворов, а по-късно – и Петко Ю. Тодоров. Така възниква първият литературен кръг в България, основан върху чисто естетически принцип. Негов създател, вдъхновител и културен идеолог е Пенчо Славейков.

    Петко Тодоров е най-младият от четиримата. Човек с деликатна натура, мек, пасивен, съзерцателен, той сякаш е антипод на Яворов.
     „Ако за Яворов има представа като за една драматично-борбена, демонична натура, живееща без богове във вечно съмнение, П. Ю. Тодоров въплъщава някаква ангелска кротост и благост, вяра и смирение. Разбира се, тези образи са създадени до голяма степен под влияние на творчеството им, те са художествена маска, естетическа поза…Защото нито Яворов е чак толкова „зъл магесник, прокобесник“, нито пък П. Ю. Тодоров е бил чак толкова серафическа, крехка и уязвима натура“
       /Св.Игов, История на българската литература 1878-1944, изд. на Българската академия на науките, 1990/.
    Мечтателно-сантименталната природа на П. Тодоров е чужда на реализма като художествен метод. П. П. Славейков насочва вниманието му към народния бит и народното творчество. Не малко значение имат и впечатленията му от детинство, слушаните някога народни песни и приказки. П. Тодоров се зачита в сборниците от народни творения, черпи от тях материал и вдъхновение за творчество и създава идилии, излезли в отделна книга под същия надслов през 1908 г. Това е неговото естетическо и литературно-идеологическо бягство от живота в пространството на стародавни фолклорни мотиви и традиции и така създава една своеобразна лирическа проза.
   „Всички герои в идилиите на П. Тодоров се стремят към щастие, мъчат се да осъществят мечтите и бляновете си. Не можейки обаче да го постигнат, поради безсилието на духа си и ограничеността на природата си, остават да страдат и да жадуват по него с погледи, обърнати все към бъдещето. При все това, те не считат за нужно да се примирят с положението си, да се приспособят към живота. Околната среда с обикновените грижи и тревоги не може да ги задоволи. Те бягат от нея и живеят сами със своите копнежи и мечти.“
     /„П.Ю. Тодоров“, Тома Атанасов, електронно издание, библ. „Български писатели, т.6/
    Петко Юрданов Тодоров е роден на 26.09.1879 в Елена в заможно чорбаджийско семейство. През 1896 г. заминава с брат си Христо за Тулуза, Франция, и постъпва в „Лисе насионал", където сътрудничи на в. „Ла Депеш". През 1897 г. се връща в България. Установява се в Русе и заедно с Ив. Белинов издава в. „Законност", където помества статии по обществено-политически въпроси. Следва право в Берн, Швейцария (1898), литература в Берлин и Лайпциг.

    Ето и събитията през „неговата“ седмица.
    Че сме „боклучава“ държава, тоест, че все повече се превръщаме в боклуджийския „бобър“ на Европа, го доказва и разследването на журналистката Анна Мацоне, излъчено по италианската телевизия „Рай Дуе". В новините на Тg2  Мацоне разказва за  българо-италианската връзка между централите на Ковачки в Бобов дол и италианската мафия Ндрангета и Камора:
   „Има една нишка, която свързва Италия и България и това е трафикът на отпадъци. Тонове и тонове боклуци се изпращат от Ндрангета и Камора в балканската страна и се изгарят незаконно. Европа плаща.“
    След Трайчо Трайков още един бивш министър – на външните работи – Даниел Митов, след гръмко обвинение беше оправдан. Отгоре на всичко е предложен за представител на ЕС в Либия. Той бе оправдан от ВКС по дело, внесено през 2017 г. от Софийска градска прокуратура по обвинителен акт за престъпление по служба.
     Тази година Денят на Независимостта – 22 септември, беше по-различен от миналите. Състоя се „Третото велико народно въстание“, без пушка да пукне, но иначе шумът и светлините бяха доволно много.  Германският евродепутат от „Зелените” Даниел Фройнд се качи на трибуната, за да защити протестиращите в исканията им за върховенство на закона и прозрачно усвояване на европейските фондове. А прословутата абревиатурна парламентаристка произнесе „тържествена“ реч във Велико Търново на фона на мощни скандирания „Оставка!“
    Антиправителствените демонстрации у нас продължават да намират сериозен международен отзвук. След статията на авторитетното германско издание „Шпигел", разкрило „флирта" между София и Анкара, излязоха критични материали в издания като „Дер Щандарт", „Политико" и „Ню Йорк Таймс". За протестите пишат и агенции от ранга на „Ройтерс", „Евронюз", агенция „Франс прес".
    Отново в качеството си на старши експерт на АПИ Бойко Борисов инспектира строителен участък от магистрала „Хемус“, където даде интервю пред няколко журналисти, очевидно предварително подбрани. Едно младо момче, вече добило опознавателната физиономия на „мисир“, му задаваше въпроси, по които премиерът изглеждаше подготвен и даже говори доста обстоятелствено. Особено любопитно бе признанието му, че президентът Радев му е изпратил една „красива госпожа“, която напълнила чекмеджетата му с пачки евро и кюлчета злато и ги снимала. Значи, каза Осман Октай, на практика Борисов признава, че записите са истински, а Радев е играл ролята на „сводник“.
     Борисов продължава да радва пенсионерите. По програма „Златна възраст 55+“ те могат да отидат на море за 45 - 50 лева; почивката „вървяла“ с безплатна сянка и спа. Останаха няколко дни до края на месеца, ама все пак е нещо – като онази трикратна добавка към пенсията. Готвела се нова социална програма – „77-Х=75“. На какво се равнява  Х? Само онези, които решат уравнението, ще бъдат възнаградени с едноседмична почивка в Нареченски минерални бани.
    Партия „Русофили“ щял да създава Николай Малинов. Мисля, че това е извратено. Манипулативно е да обличаш в партийна униформа несъмнено добрите ни чувства към руския народ, преклонението ни пред великите руски писатели, художници, музиканти, певци. Може би следващата стъпка е създаването на партия „Русофоби“? Ето как „се случва“ разделението у нас.
    Поп дивата Михаела Филева стреснала феновете си с една своя снимка, на която изглеждала, че кракът й е посинен. Оказало се, че хубавицата нито е бита/!/, нито пък е претърпяла инцидент, това по крака й било белег по рождение. Феновете й си отдъхнаха и пожелаха да видят дали на други места има белези.
     Ники Илиев и Орлин Павлов „забегнали“ в Рим, където на някакъв фестивал щял да бъде излъчен филмът „Завръщане“, в който те участват.  Хитовата лента, уведомяват ни – а у нас всички ленти са ХИТОВИ, - щяла да има продължение. Тръпнем в очакване.
    В Швейцария се провежда референдум, с който хората решават дали да се откажат от споразумението си с Европейския съюз за свободно движение на граждани. Швейцарците гласуват и по още няколко казуса - закупуването на нови самолети, ловът на вълци, данъчни облекчения. За всичко ги питат, ей!
    Хиляди излязоха по улиците на Минск, след като стана ясно, че Лукашенко тайно е положил клетва като президент за шести пореден мандат. Противниците на „нелегалния“ държавен глава блокираха централната част на столицата и за пореден ден настояха за неговото оттегляне. На един от плакатите беше написано:  был  Лука, стал Иуда!
    След ЕС и Държавният департамент на САЩ направи изявление, че не смятат Александър Лукашенко за легитимно избран президент на Беларус.
    Върховният съд на Руската федерация ликвидира партията „Русия на бъдещето" на Алексей Навални. Това е „хуманистичен“ еквивалент на Сталиновия постулат: „Има човек, има проблем…“ Всъщност за малко това да се случи и с Навални, макар че, според президента Путин, е възможно той сам да се е натровил с „Новичок“.  Още повече, че този активист е един "обикновен размирник в интернет, симулирал и преди различни болести".

  

  Но да се върнем към Петко Тодоров. Разказвачът на идилични истории има очи и сетива за красотата около себе си. Ето защо той без колебание прави своя избор. Красивата варненка Райна Ганчева е само на 16 години, когато двамата се срещат във…влака: Петко Ю. Тодоров пътува за Лайпциг, където ще следва литература, а тя за Париж, където е студентка.
    „И така както пътуват, Петко изведнъж й казва, че не може да си представи как толкова дълго време няма да се виждат, колко убийствена ще бъде за него раздялата, и й предлага още на минутата да се оженят. Райна, естествено, е силно смутена. „Нищо. – казва й влюбеният Петко, – Давам ти време, докато пътуваме оттук, гара Горна Оряховица, до София, да решиш какво ще ми отговориш.“ Не по-малко влюбената Райна не се колебае дълго. И още във влака двамата се заклеват един другиму във вечна любов. След което Петко й поднася още една изненада: вади от джоба си годежен пръстен и го слага на ръката й.“
   / Венелин Митев, „Големите любови на българските поети и писатели“/
    През 14-те години на съвместния им живот двамата превръщат дома си на „Витоша“ 63 в София в център за литературни срещи и дискусии. Имат три деца – Юрдан, Николай и Розка. Внезапно П. Тодоров се разболява от туберкулоза и през март 1912 г. заминава да се лекува на о-в Капри, където се запознава и се сближава с М. Горки. След няколко неуспешни операции и опити да се излекува Тодоров умира на 16 февруари 1916 г. в Шато д’Екс, Швейцария, на 37 години. През цялото време, докато е в болницата в Швейцария, над него бди всеотдайната Райна. Опява го бъдещият митрополит Стефан, тогава студент в Женева. През 1921 г. Райна Тодорова и Мара Белчева отиват при тогавашния министър на просветата Стоян Омарчевски с молба да бъдат пренесени в България костите на Петко Ю. Тодоров и на Пенчо Славейков. Така тленните останки на двамата приятели се завръщат в родината с влак. На 22 юни същата година, с две катафалки, ескортирани от ученици и студенти, откарват ковчезите за опело в църквата „Света Неделя“. Хилядното множество задръства булевард „Княгиня Мария Луиза“ по пътя към Централните гробища…
    Неговото литературно наследство стои някак странно в нашата литература. Художественият свят на Тодоров ни респектира със своята езикова, персонажна и сюжетна девственост. И очевидно това е свят, с който авторът има дълбинни връзки.  
    „Поетическото дело, което той ни завеща и с което ще пребъде в нашите души, - това е историята на неговата душа в нейните лутания и борби – ту да постигне непостижимата човешка душа в най-неуловимите нейни пориви и въжделения, ту да се слее с чуждата мъка и да ги почувства свои…затова Петко Тодоров е облъхнал всички рожби на своето въображение с благостта и беззлобието на своята собствена душа, затова всички конфликти в идилиите и драмите му са разрешени не със студената неумолимост на коравите сърца, а с безпределната благост  на любящата душа, способна и готова всичко да прости“
    /Д-р Кръстьо Кръстев, Съчинения, том първи, 1996 г., „На гроба на Петко Тодоров“, стр. 354/
    
    И нека за финал да почувстваме атмосферата, тихата носталгия по миналото, пасторалните нюанси от нашата природа, оживени от меланхоличното перо на Тодоров:
    „Полъхна през валога долняка, едва се съвзе посърналата нива и две птички, драги гостенки от юг, прелетяха, кацнаха и викнаха волна песен от върха на оголения глог. Сякаш от тяхната песен се пробудиха осланени треви, напъпиха по синора трънки и храсталаци – ден-два и горе край нивата замъждукаха минзухари, същи вощеници, забодени връх гроба на изтаялата зима.
    Хванаха се с присърце за работа птичките. Таз чепка вълна прибере от някой храст, там от кръстопътя вдигне перушина или сламка пък оназ – и двете по цял ден диплят и вият малкото си гняздо. Щом ранили звезди надникнат в небото, те се приберат на глога – едната морна се свие в гняздото, а другата се изстъпи на върха и запее.
    И долу от падини, отсам-оттатък през нивата, се отзовават на нейната песен цветята. Ето от срещния синор пъхти като застаряла мома едностръката тинтява, по нея с наведени очи пристъпва момината сълза, а по-отсам цяла тумба теменужки кикотят се и снишат една зад друга, сякаш се подтикват коя първа хоро да поведе. Но току се изстъпи сам сред нивата кукурякът – той му немари, – дръпва тинтявата, подвлякоха момината сълза, една до друга се словиха теменужки и заситниха. Пее и умора не сеща влюбен певец, унесена в песента, зад него дреме морната му другарка, а цветята слъкатушат, повърнат, по току в един замах разгърнат и чак отвъд през синора на нивата се извий пъстрото им хоро... Гаснеят в небото вече звездни седенки, месец клюмва на заход, през нивата ветрец тих шушука: всеки нека се прибира, класът расте и се налива сега...“
     /Откъс от идилията „На старото гнездо“ от Петко Ю. Тодоров/


Георги К. Спасов



Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините