Най-често свързваме името на Иван Виранов-Вихренски с пазарджишкия Клуб на хумористите. След като президентът ни Денчо Владимиров, основател на Клуба и негов най-деен организатор и популяризатор, напусна града  и отиде да живее и работи в Пловдив, ние избрахме за наш шеф Иван. Естествен, непринуден, понасящ шегите и закачките, Вихренски продължи делото на Денчо с желание и умение. Но вече времената бяха други, на хората не им беше до смях и Клубът загуби първоначалната си привлекателност, а неговите членове подчиниха енергията си на личното си и семейно оцеляване.

    Често пъти авторите на хумористични текстове и на лирика се запомнят главно с хумора и сатирата им, без да се оценява достатъчно задълбочено поезията им. Мисля, че подобен е подходът и към Вихренски. Още на времето ние си го титулувахме като хуморист и приемахме поезията му като нещо „между другото“. А забравяме, че роденият в с.Паталеница Иван Виранов-Вихренски се появява на литературното поле със стихосбирката си „Мъжество“, 1993 г. Макар и скромна по обем, тази стихосбирка свидетелства за лирическия потенциал на автора й и очакване за по-нататъшно развитие. Едно от стихотворенията му, което е без заглавие, е израз на вътрешните драми на поета, едва 38-годишен, стигнал до превала на изживени илюзии и решен да продължи по свой път, понесен с вятъра и птиците:

***
Дотук бе общият ни път.
Аз тръгвам с вятъра и птиците –
на спомена обърнал гръб.
С натрупаната болка във зениците.
Знам – пътят ми ще мине хребети.
Задъхан ще се спира отмалял,
до пръсване ще съска
във вените
гласът на оня гларус бял…
Но стиснал зъби
ще вървя напред.
Ще търся брод. Пътека.
И утеха –
останал верен на един завет,
да бъда мъж –
пред злото да не трепвам.
1974 г.

    Стихосбирката му съдържа поемата „Мъжество“, дала нейното заглавие. Изкушавах се да я представя в пълния й обем – защото си заслужава! – но ще я представя със съкращения, за да защитя убеждението си, че тя има страхотен драматичен заряд и е пределно изповедна и съкровена като признание:

…Забравихме те, Господи!
Томаневерници сме всичките.
И търсим раните да сложим пръст!
Прости на нас, безбожните, невежите.
Залюбихме парите, дявола.
За трийсет сребърника те продадохме.
Сърцата ни са храм на Юда.
Душите си за вярата затворихме –
вратите с трийсет ключа са заключени.
Там дяволът издигна храм!
Изливахме си богове от бронз!
От камък и бетон! И коленичехме!
Отново се превърнахме в езичници.
Дивашки страх. Лъжа. Вождизъм.
Строяхме нещо като Комунизъм.
Но той узряваше, презряваше и капваше…
Солената ни пот изтичаше през граница.
Превръщаше се в злато, в долари.
…Гъмжило от чиновници и шефове
лежеше на гърба ни кротнало.
Безплатен труд. И съботници, съботници…
И пъшкахме, и стенехме задъхани.
И вярвахме, че водят ни към изгрева.
Че пътят ни към върхове се вие…
А вождовете викаха: напред!
До щастието има само крачка!
Вървяхме дни…години…петилетки.
Мечтаното оставаше зад хребета.
Пастирите ли бяха слепи, или ний
покорно стадо от слепци си бяхме?
Затънахме във тинята, на дъното.
Хванахме се за просешка тояга.
Простряхме длан към тия, дето плюехме!
Какво превъплъщение и гадост!
Каква хамелеонщина! О, Господи!
В това ли вярваха преди убитите?
Това ли със кръвта си заплатиха?
Татко, разтърси пръстта! Стани от гроба!
Виж как хитро те измамиха „другарите“!
Не равни, те са богоравни
по блясък и живот, пари…
Погрижиха се даже за правнуците
и хитро зад гърба ни се присмиват.
А зъбите им хищно лъсват.
Докога ще си останем наивници?
……………………………………..
          Криле на гълъби изпълват утрото,
понесли във очите смут.
И как да седна да отглеждам гълъби,
когато дебнат ги орли?
Космични дупки във сърцата
разделят ни внезапно и завинаги…
Довчерашните приятелства в предателства
превърнаха се! Кой ли стих ще стори чудо,
ще запали искрата на доброто у предателя?
Къде сте днес, небесни гурбетчии?
От вас в сърцето ми изгрява
купи пластена поетична плява.
безсмислието бавно натежава.
Добрата ми душа се умори –
ни младост-радост, нито тленна слава.
Едно и също: дрехи, хляб, пари…
Дими мъгла над ширналите ниви.
Тревата край овразите расте.
Ще впиват корени в земята и бодили.
Ще прободат ли нещо, битие?
Ще си отиват ветрове и птици,
ще опустява есенният кър.
Ний пак ще си останем романтици –
кой вместо нас ще е добър?
Да вярва във звезди и идеали,
във знамена и светли дни?
Добрия няма кой да го пожали
и няма, няма кой да го смени.
С троха за утре и тъга в сърцето
ще доживеем своя чакан час.
Изплаканата болка в стиховете
ще наранява пак самите нас.
О, ние сме от жилав корен,
във който злобата ще чупи зъб.
Душите ни – врати отворени.
Духът ни – с непречупен гръб!
         ………………………………………….

    Книгата „Късмет“/1995 г./ беше „легитимацията“ на Вихренски като хуморист и сатирик. Тя е съставена от хумористични разкази, афоризми и епиграми, които, мисля, имат високи художествени качества. Нека да се „подкрепя“ с някои от афоризмите на автора:

За кривото хора прав път няма
**
Настъпиха го по мазола – беше бос по всички въпроси.
**
И най-върлият републиканец защищава царя, когато играе шах.
**
Все нещо не му достигаше, за да стане нещо.
**
Аз съм кръвно свързан с живота, от това е и високото ми кръвно налягане.

Ето и две от епиграмите му:

Атеистично
Понеже честичко грешеше,
служител стана в божи храм,
та тъй  да може греховете
да си прощава сам.

Възхищение

Порасна чедоооо,
на баба внучето!
Вече ми сочи…
юмручето!

    В годината, в която ни напусна – 2001 г., Иван издаде последната си
книга - „Кучето Акбар“, с посвещение на дъщеря му Димка и сина му Пламен. Тя съдържа разкази за животни, хора, природни описания, ловни истории…Интересен момент от творчеството му, като че ли недооценен. Личи умението му да повествува, да рисува пейзажи, да портретува и интригува: „Стиска живот“, „На риболов“, „Мляко от дива коза“, „На лов за патици“…Един от разказите му – „Коварство“, написан по действителен случай, е доказателство за странния контраст между външния респектиращ вид на Иван и неговата душевна отстъпчивост. В него се разказва как две момчета, баща им и една врачка убеждават болния бай Иван да отидат в дорковската местност, където до жълта скала имало закопано една каруца злато – турски лири. Тръгват с неговата лада нагоре, към трудно достъпно място, после копаят въпреки уверенията на Иван, че нищо няма и  накрая те си  тръгват, оставяйки го сам в нощта, „най-дългата в живота ми“, да се бори с тъмнината, с храстите, с водите на дълбок поток… „Господи, колко страшно е да си в плен на алчността! Ненаситно е човешкото око – колкото и да има, все му е малко, докато пръстта го покрие – чак тогава се успокоява. Ако не беше тая жажда за трупане на богатство, животът би бил друг. А сега – от всички очи наднича жаждата за пари. За тях те са майка и баща, брат и сестра“.

    Иван ни напусна на 65 години. Ходил съм в ателието му, където той работеше приложна художествена работа. Отровните бои си казаха думата. И понеже беше духовит и човечен, и толкова екзотичен с външния си вид, и с говора си, и с благородството си, си позволих още в следващата година да го припомня на приятели, близки и пишещи със статията си „Закъсняло възпоменание“, публикувана по-късно в книгата ми „Аз, провинциалистът“/2007/. Ето откъс от нея:

    „…Този Първи април идва, за да ми припомни гузната тишина, при която напусна нашия свят Иван Виранов-Вихренски, последният председател на Клуба на хумористите. Заменил основателя на това забележително творческо сдружение Денчо Владимиров, Иван направи достоен опит да продължи клубното ни дело. Но времената вече бяха други. Разпаднаха се някои централни форми на творческа организация и популяризация, като предаването на Радио София „Къщата на смешните хора“, в чийто градеж имаше осезаемо пазарджишко участие. Хумористите насочиха силите си за физическо оцеляване и ако пишеха, раждаха жлъч и омерзение. Всеки от нас задълба някакъв свой тунел, търсейки „онази“ светлина, която така и не се показва.

    Притиснат от нуждата, Иван Вихренски напусна града и заживя на село. Това го откъсна от постоянната здравословна връзка с останалите членове на клуба. Реализира някои от проектите си в поезията и прозата, но имаше по-големи планове, за които често споменаваше. Беше физически и психически съсипан от един банален за живота ни случай – апаши откраднаха автомобила му. После му искали откуп, заплашили го, той самият ги познаваше и беше предал имената им в полицията, но нищо не се получи. Одисеята му беше достойна за сатиричното перо на Илф и Петров, но никак не е смешно, когато потърпевшият си ти. Сам признаваше, че тези разправии са глътнали спестените му пари за книга.
    Висок и едър, вдигнал гордо главата си и изпъчил гърди, Иван респектираше, а дрезгавият му глас имаше бунтарски интонации. Често използваше крайни квалификации, показваше стиснат юмрук, но това беше винаги артистична поза, защото този страховит мъж имаше добро и милостиво сърце. В своите хумористични разкази той беше главният герой, поставен в конфузни ситуации в магазини, в театъра, на улицата, у дома си. Но дори и в изопаченото огледало на хумора и сатирата той се оглеждаше чист и добродушен, наивен и романтичен.

    Беше си донесъл от Съветския съюз цветен телевизор, купен с хонорарите от преведените му разкази. Иван много се гордееше с този телевизор, защото той свидетелстваше за „материализиран“ хумористичен талант. В „чилийския“ блок живеехме трима хумористи – Денчо Владимиров, Иван Вихренски и аз. Денчо се шегуваше, че след време тук ще има паметна плоча с имената ни. Смеехме се, разбира се.

    На титулната страница на един от нашите сборници – „Рояк „Щастливци“, има епиграма: „Загледани в байрака, нагазихме в батака“. Бих искал да я перифразирам: „Загледани в Големите, забравихме Малките“. Винаги съм имал странната убеденост, че Голямата литература е немислима без Малката литература на Провинцията, без тихия и упорит труд на стотици изкушени от словото творци – такъв беше и Иван Вихренски.
март 2002 г.“

Георги К. Спасов


Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините