Така е пред лекарски кабинет. Едни влизат „само да попитат“ и излизат след половин час. Други „много бързат“ и после „много се бавят“. Добре поне, че през това време научаваме туй-онуй.
-    Ти разбра ли, че на Марчето й сменили колянна става?
-    Така ли? И сега как е?
-    Направо хвърчи. Не можеш да я познаеш. Абе парите какво ли не правят!

-    Защо?
-    Как защо? Ами тази става струвала 7 хиляди лева. Била специална, не знам от какво си направена.
-    Брей, бая пари.
-    Е, има и евтини. Тъкмо за нас, бедните.
-    И каква е разликата?
-    Ами с тях можело да изкараш година-две-три. После - хайде наново.
-    Нещо като еднократна употреба…
-    Номер шести! – обяви сестрата и една от двете жени влезе в кабинета.
     Аз бях номер осми.
Една друга жена, загърната в сив шлифер, стиснала голяма жълта чанта от изкуствена кожа, с очила, които правеха очите й огромни и безпомощни, говореше на съседката си:
-    …О, аз напоследък се изоставих. Доскоро никой не ми даваше 70 години. Всички ме мислеха за 55- 60 - годишна. Бях по-слаба, по-здрава, по-пъргава…
-    Така е – съгласи се другата жена. – Времето ни променя.
-    Доскоро никой не ми даваше 70 години – повтори жената.
-    А вие на колко сте?
-    Ами…на 75. Напоследък се изоставих. Набръчках се, напълнях.
-    Нищо ви – успокои я другата. – Пак ще отслабнете. Зависи от вас.
-    Номер седми – обяви сестрата и събеседничката на жената със сивия шлифер влезе в кабинета.
-    Вие кой номер сте? – попитах я.
Тя се обърна към мене, обходи ме изучаващо с влажния си поглед и каза:
-    Аз съм без номер. Ще чакам.
-    Мога да ви отстъпя реда си – предложих й.
-    Не, не, ще чакам.
Междувременно дойдоха още няколко пациенти. Столовете се заеха, започнаха се разговори, дойде и моят ред.
-    Ако искате, минете преди мене! – предложих отново на жената.
-    Не…не… - смотолеви тя. – Ще изчакам.
 Когато излязох от лекарския кабинет, жената със сивия шлифер все още стоеше на същото място. Чух я да казва:
-    …О, аз напоследък се изоставих. Доскоро никой не ми даваше 70 години. Всички ме мислеха за 55-60 - годишна. Бях по-слаба, по-здрава, по-пъргава…
-    Ако искате, можете да влезете – подканих я.
-    Не, не, ще изчакам.
-    Е, довиждане! – казах.
Тя кимна с глава.
После докосна с длан бузата си.
Стори ми се, че избърса една сълза.

Георги К. Спасов

Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините