- Заповядай докторе, помня те като от малък- изненада ме тя.
- С баща ти, стария д-р Куюмджиев, бяхме добри приятели. Много сме разговаряли, добри съвети ми е давал за децата, благодарна съм му - зареди с хубав,ясен глас баба Василка и ми посочи фотьойла в хола си. Гледах я смаян, невярващ на очите си и седнах да я слушам.
Василка Ненчева , родена на 12.09.1918 г. в многолюдно пазарджишко семейство на потомствени биволари, е изтърсачето на фамилия от 5 деца - трима братя и две сестри. Баща и обработва доста земя и отглежда биволи, а майка и, освен да му помага, тъче платно и го продава на търговци. Когато малката Васа била на шест години, баща и се споминал и грижите за децата легнали на плещите на родителката им, Лазарина.
- Мама беше много строга, думата и на две не ставаше, всички я слушахме . Връща се вечер от полето, а ние петимата сме строени в двора, чакаме я. Цял ден сме били по биволите и аз, най-мъничката, вървя с остена по тях...черни, големи, страшни. Мама идва и ни приласкава един по един - това ни беше най-хубавото. Спомня си жената и продължава:
- Аз учих до трети клас (сега седми клас).Един ден донесох двойка, майка се ядоса и отсече: "Ясно, ти даскалица няма да станеш! Щом не учиш, ще работиш! Да видиш как се вади хляба."
Още на следващия ден двете отиват при шивачката баба Лазка и започва чиракуване.
- Добра жена беше майсторката ми, много ме обикна. Наравно с дъщеря си ме учеше на кройки и шевове. Кое е предница, кое - задница, как се събира ръкав, как да подшия. Ама и аз бързо схващах, идеше ми отръки и за две години доста напреднах. Така започна моя път от биволите към иглата.
- Един ден баба Лазка ми даде 100 лева. Нося ги на мама, а тя не вярва, че така са ми дадени, помисли ги за кражба и се развика.Сграби ме за ръката и право при шивачката, но тя само и се усмихна:
- Златно чедо имаш, Лазаринке, голяма майсторка ще стане. Вече всеки месец ще и давам по 100 лева, заслужила си ги е. Ще дойде време да и давам и по 100 лв. на седмица - и ме погали нежно, все едно съм и щерка.
Вече у дома и мама ме погали и строго каза: "Тези пари няма да ги пипаш, ще се събират за машина!"
Шест години чиракувах и като станах на 20, взех майсторско свидетелство от Пловдивската Индустриално-търговска камара.Голяма радост беше, голяма гордост. Дойде време най-после да си купя моя шевна машина и с мама помолихме майсторката да ни помогне в избора.
Марката "Гритцнеръ", която ни хареса, струваше 3800 лв., а аз бях събрала само 1300 лв. и търговецът не ми я даваше на изплащане, както и да го увещавахме. Тогава баба Лазка, милата ми покровителка, скочи насреща му:
- Аз гарантирам за това момиче. Една вноска да забави, плащам веднага цялата сума - заяви твърдо тя и машината стана моя.
И досега работи тази машина у дома, нищо че е отпреди повече от осемдесет години. Сегашните не са такива вече. Започнах работа сама. Много хора за тези години минаха през ателието ми, станах известна модистка, запознах се с различни клиенти - бедни и богати.Едни знаят какво искат, други капризничат, хора всякакви.
Гледах унесените очи на баба Василка, слушах ясния и глас и с удивление констатирах, каква аристократичност и достоинство излъчва. Как допира до елитни клиенти са я облагородили и недоученото момиче се е превърнало в жена със самочувствие, сигурна и можеща. През 1948 г. се създава шивашката кооперация "Г.Димитров" и Василка се включва в нея, работи там като майстор-кроячка, награждават я често за добра работа. Дори няколко пъти и кръводарител става - показва ми "Книжка на кръводарителя" с гордост. След пенсионирането си на 55 годишна възраст пак си пошива в къщи на "Гритцнера" до късни години.
- Бабо Васе, гледам те на снимка в сватбена рокля, как се взехте с бай Иван? - любопитствам аз.
- О, това е опасна история - усмихва се старицата и си припомня - Той беше дърводелец, по-голям е от мен с три години и си ме беше харесал. Започна да ме задява още осемнадесетгодишна, да ме изпраща до дома, да си приказваме. Когато станах майсторка, вече двайсетгодишна, подговори да се съберем, но познати ми казаха, че майка му не ме иска за снаха. Беше ми криво, казах му го, а и не исках да го вкарвам в беля и му отказах. Той креснал на майка си: "Искаш, не искаш, взимам я, тя ще е!" и при удобен момент при едно изпращане пак ми предложи. Пак отказах и си влезнах у дома. След малко идва една приятелка и ме моли да излезна на улицата, Иван ме викал. Зачудих се, досега бяхме заедно, а пак ме вика.
Излезнах, заговорихме и той вади парабелум: "Или се взимаме, или те убивам на място!" Очите му - мълнии,гледам го - страшен е. Приятелката ми се уплаши, хвърли се към ръката му, вдигна нагоре пистолета и той гръмна. Махалата скочи, майките ни излезнаха и неговата викна: "Кат' толкоз я искаш, взимайте се и се махайте от очите ми!" А моята хортува кротко:"Ела момчето ми, ще ви прибера у дома, все ще има място за още един." Така се събрахме, направихме скромна сватба, взех неговата фамилия, Шопови и цял живот много работихме и се разбирахме. Още на 21 години си родих Христинка, а след 13 години и Цветан. Сега, ето, Латинка, снахата ме гледа, много се тачим, много се обичаме.
-Тази къща - показва наоколо баба Василка, я строихме 1949 г. сами с моя Иван, 600 000 лв. сами ги сбрахме левче по левче, но те стигнаха само за земята, за проекта и...край. После теглихме два пъти по 100 000 лв. заем и я вдигнахме. Трудно беше, не сме живели нашироко, но се справихме - аз с ножицата и иглата, той с дърводелството. И децата изучихме, средно взеха, работа подхванаха.
Имам четири внучета, от тях вече осем правнука, а наоколо махалата са все роднини, аз съм най-старата.
В разговора се включва и
снахата, Латинка: " Баба Васа е много набожна, спазва строго всички пости. Месо почти не яде. Сутрин кафенце,а вечер обича да си пийне малко мастичка. До 90-тата си година с доктор не се е срещала и дори аспирин не е пила, но сега джипито и предписа хапчета за мозъка и бронхита, кашля нещо малко."
Като гледам и слушам баба Василка, май не и трябват "хапчета за мозъка", мисля си аз. Чудесно и ясно говори, добър, почти литературен език има, помни дати, имена и събития и от старо и ново време, добре се ориентира в социалната и политическа обстановка. Просто да не вярва човек, че е на точно 100 години и се гордея, че имам съгражданка , запаметила града ни от преди столетие.
Тръгвам си някак окрилен от този скромен дом и мислено пожелах: „Да е жива и здрава баба Василка Шопова, пазарджишката столетница.“
Д-р Станимир Куюмджиев
Да разговаряш през живота си със столетник е рядка възможност, а мен ме покани на такава среща моя близка позната. Вървях към къщата им в пазарджишкия квартал "Бесапара", наричан някога "Успенски" заради близостта на храма "Успение Богородично" и се мъчех да си представя, как би изглеждала баба на тази достолепна възраст. Очаквах някаква "изветряла" старица - ни чуваща, ни виждаща ,бъбреща треперливо смътни спомени.
