За много хора Фейсбук не съществува, за други е среда, в която прекарват голяма част от времето си, имат безброй приятели, споделят с тях живота си, мислите си. Има и такива, които са вече „бивши“ за Фейсбук, друг е въпросът дали той е излязъл от живота им така, както те са пожелали да излязат от Фейсбук. Един от пазарджишките блогъри – Мариана Бойрикова, наскоро също сподели своите мисли, а и лични емоции около явлението „Фейсбук“. ПА медия препубликува статията ѝ, която можете да намерите и на блога ѝ – http://boyrikova.info.

Фейсбук завинаги! Дали?!
Мариана Бойрикова 

Всяка сутрин, отивайки на работа, минавам по един и същ път. Срещам едни и същи хора, почти винаги на едно и също място, иначе някой от нас или ще е подранил, или закъснял. Поглеждаме се с известна неловкост – съдбата е определила да се виждаме всеки ден, макар да не знаем нищо един за друг. Бих го нарекла: „Странният случай на стотиците утрини”, но също така съм убедена, че в това има някакъв смисъл (за периферното ми зрение): високият младеж, който през цялото лято ходи с бели панталони; младата дама с боядисана гарвановочерна коса, опъната на опашка, много красива, макар и с прекомерно тежък грим; чаровният мъж на средна възраст, който всяка сутрин по едно и също време разхожда кучето си; пълничката светлокоса жена, облечена със старомодни широки сака; ранобудният пенсионер със сиво такенце, с баничка в едната ръка и боза в другата, който върви по средата на улицата и поздравява своите си сутрешни хора … Има и други. Понякога нахално (и абсолютно неуместно) ги оглеждам. Защо точно те?! Ще кажете, уважаеми читатели: Да ти имаме проблема! Ако не са те, други ще са. И ще сте прави. Но само донякъде.

Та, за Фейсбук. Там уж всеки си избира приятелите: 50, 300, 900, 3000! Тъй като съм по-скоро от т.н. „ФБ воайори” (срам не срам!), защото предпочитам да чета смислени текстове, да гледам красиви снимки, да се смея на смешки, да се ядосвам на простотии, да лайквам понякога, но рядко да публикувам. Може би, за да не ме забравят «приятелите». Слагам думата в кавички, не защото искам да ги обидя – напротив, внимателно съм ги избирала между многобройните покани и въпреки всичко, въпреки намеренията ми да не минават 200, а после и 300, вече са над 400. Нали разбирате, уважаеми читатели, няма как човек да има 400 приятели … или 3000. Аз например имам две приятелки в БГ и двама приятели в Германия.

Сигурно, защото влагам изключително дълбок смисъл в думата приятел,

както, предполагам, и вие. Останалите са добри познати, приятни мили хора, с които животът ни е срещнал за кратко или за по-дълго, роднини надалече, лица, които са ви впечатлили с ум и разум, с прекрасна постъпка, добри намерения и дейности, които те рекламират, а вие одобрявате.

И така, дума по дума, стигаме до това каква връзка имат вашите «приятели» във ФБ и онези сутрешни (вечерни) хора, които всеки ден срещате по пътя си. На пръв поглед никаква. А всъщност – огромна. Мисля, че те са нашият знак по пътя. В социалната мрежа взе да става страшно. Има хора, които буквално живеят там, споделят всичко, качват безброй снимки, мислят на глас, творят, гневят се, убеждават другите хора, с някои дори се карат, а може и  да не ги познават … Не ги укорявам, разбира се, така са решили, това си е техен избор. Обаче! Защо в живия, истинския живот не сме толкова словоохотливи, доверчиви и откровени, защо там не разголваме така лесно умовете и душите си?!

Мисля, че всеки от нас може сам да си отговори.

Виртуалното пространство изглежда дотолкова нереално и безопасно, че сме готови да хвърлим в бездънната му пропаст всичко, за което се сетим. Вярваме, че то потъва там. Който видял – видял, който прочел – прочел, другото … изчезва някъде. Дали?! Опитах се да си спомня какво знае ФБ за мен. И се ужасих! Уж толкова малко, а всъщност – всичко. Гледах по телевизията симпатичния Марк Зукърбърг пред Сенатската комисия на САЩ – толкова спокоен, уверен в себе си, критичен към делата си, скромно признаващ  грешките си и поемащ отговорност за това, което се е случило с милиони потребители на мрежата, създадена от него. Искам обаче да ви обърна внимание на един знаков момент. На въпрос от комисията в кой хотел е отседнал, той, леко шокиран от това, че изобщо му задават подобен въпрос, отказа да отговори. Личното пространство на живо изглежда по един начин, докато в социалната мрежа е просто …  една виртуална щуротия. Нали?! Там не могат да те погледнат в очите, да хванат ръката ти, да плиснат чаша вино в лицето ти, да избършат сълзите ти, да те набият, да те прегърнат. Могат само да провокират ума ти, да освободят задръжките ти, да научат всичко за теб, включително любимия ти парфюм и номера на бельото ти, книгите, които четеш, политиците на които симпатизираш и още, и още … Как не разбрахме колко страшно става?!

И се питам, дали бих споделила всичко това с хората, които срещам всяка сутрин !?

Разбира се, че не. Би било неуместно.

Социалната мрежа стана могъща сила, която, колкото и бавно, колкото и постепенно  да заменя истинското ни човешко общуване с виртуално, може да ни унищожи внезапно. Не вярвате ли?! И аз не искам да вярвам, но логиката води натам. С годините научих, че всичко, което изглежда безобидно и постепенно, е измамно. Довчера бях на 18 – красива, слаба, весела, уверена, пълна с мечти и надежди за бъдещето. Всички, които вече са преминали критичната граница между зрелостта и началото на старостта, знаят за какво говоря. Наистина беше вчера! Или може би преди седмица. А днес съм толкова уморена: всеки ден се боря с килограмите, боядисвам косата си, не мога да спя нощем и съм направо щастлива, ако сутрин не ме боли нищо, броя годините, които ми остават, и се опитвам да разбера този свят! Това, разбира се, не означава, че не съм щастлива. Напротив! Просто с този текст ми се искаше да ви кажа колко бързо се случва онова, което иначе ни се струва постепенно. Защото става внезапно.

Една сутрин се събудих и видях в огледалото майка си.

Сигурно скоро ще дойде ред и на баба ми.

И си мисля, че може би някоя сутрин трябва да се усмихна на чаровния мъж с кученцето, защото той винаги ми се усмихва – целият чар е в усмивката му. Тихичко да посъветвам пълничката жена с демодираните сака да ги изхвърли от гардероба си – видът й изцяло ще се промени, защото всъщност е хубава. За миг да докосна ръката  на девойката с гарвановочерната коса и внимателно да й кажа, че с този тежък грим изглежда с 10 години по-стара – нека не пришпорва времето. То идва. Винаги идва! А какво да кажа на мъжа с белите панталони? Може пък да има и други. Да поздравя бодро пенсионера, макар че не го познавам и да му пожелая прекрасен ден.

Но … няма да го направя. Нищо от това няма да направя.

Точно в 8 ще вляза в офиса, после по някое време ще отворя Фейсбук  и ще прочета кой, какво и защо …

И пак ще ме връхлети онзи спомен за „Матрицата” – гениалната идея, която разтропоса съзнанието ни. Влизаме доброволно и доброволно оставаме там.

В Матрицата!

Но … може би, може би един ден ще разберем, че има път и наобратно.

И ще тръгнем по него. Постепенно.

Всъщност внезапно.

Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините